25 декември 2009

Коледен блогрол


Честита Коледа на всички! На днешния ден, както знаем, трябва да бъде добри, но как да съм добър с блогърите в моя блогрол при положение, че не познавам почти никого от тях? Как, как - като им дам по един линк, разбира се. Следват(част от) блоговете, които чета, подредени по азбучен ред:

Блог на Богомил "Бого" Шопов - Бого Шопов се е заел да се бори за нашите граждански права и заслужава уважение заради това.

Блог на Павел Николов - Интересен, смислен и отгоре на всичко често става дума за Вакарел, а аз съм дълбоко свързан с Вакарел. Май стана ясно защо блогът на Павел Николов е в моя блогрол.

Блогът на Templar - Щеше да е хубаво ако хора като Templar се срещаха по-често.

Блогът на Стоян Стоянов - За всички, които обичат природата и разходките в пущинаците.

Българската 1989-та - Много статии, интервюта и уникални архивни материали, които представят една гледна точна за края на комунизма, различана от общоприетата.

ЕДИН ЗАВЕТ - Възторжени идеалисти, смели до безумство, влюбени в България до фанатизъм, честни до самопожертвуване - това са царските офицери. ЕДИН ЗАВЕТ е блог за тях и за духа, който ни завещаха.

За българските работи - Ще кажа само, че чета блога на Петър с удоволствие.

Иво Инджев - Мисля, че Иво Инджев няма нужда от представяне.

Joro Pentagram - Няма по интересно нещо от действителността и блогът на Жоро Пентаграм е живото доказателство за това. Тоя човек пише невероятно! Препоръчвам ви го.

NovaVizia - Най-популярният български блог за мениджмънт, бизнес и професионално развитие. Преди време ми се наложи да пиша мотивационно писмо и реших за разнообразие да последвам съветите на Тодор Христов, един от авторите, а резултатът беше, че интервюто започна с думите: "Здравейте. Много ни хареса Вашето мотивационно писмо". От тогава винаги имам съветите му в предвид.

Road Tales - Иван Иларионов е изключително смел. Не се сещам как иначе да определя някой, който е зарязал всичко и е тръгнал да обикаля света на стоп.

20 декември 2009

Възпоменание


Поручик Димитър Светозаров Списаревски
загинал на 20.12.1943 г.

Подпоручик Георги Райчев Кюмурджиев
загинал на 20.12.1943 г.

18 декември 2009

В памет на Едуард Генов (1946 - 2009 г.)


От блога на Петър.

Днес(вчера - б.м.) ни напусна Едуард Генов. Вероятно днес малцина от младите знаят за него, при положение, че в България е наложена тезата, че „ автентична опозиция на комунистическия режим до 10 ноември 1989 г. не е имало”.

Но делата на Едуард Генов говорят сами по себе си:

- През септември 1968-а студентската група на Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров организира протестни акции срещу инвазията на танковете на Варшавския договор в Чехословакия по време на т.нар. „Пражка пролет”. Генов е осъден на пет години затвор. Излежава още седем години вътрешна присъда за „намерение за бягство от затвора“. Лежал е общо 11 години като политически затворник. В затвора се сближава с Васил Узунова и Илия Минев, най-дълголежалите политически затворници в България, както и с Петър Бояджиев и Нури Тургут. Впоследствие всички ще имат общи действия срещу режима.

- През март 1987 г. Едуард Генов заедно с неговите познати политически затворници замислят нова организирана опозиция. Те предприемат и първите си конкретни стъпки, с които правят впечатление по света. Става дума за т.нар. „Апел на шестимата“, в който шестима български правозащитници, един от които Генов, изпращат открито писмо до Виенската конференция за спазването на хелзинкските споразумения. Френският вестник „Котидиен дьо Пари” пише, че „не за пръв път български граждани се обръщат открито и поименно към международни инстанции или запад­ни медии, за което по общо правило ги осъждат на няколко години затвор по чл.108 от Наказателния кодекс, но сега за пръв път подобна инициатива е подета колективно и най-вече западните адресанти обръщат внимание на инициативата и й дават публичност.” Апелът настоява, че конференцията във Виена не трябва да приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права, за всички европейски народи – като право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност.

- На 16 януари 1988 г. 16 българи, повечето бивши политзатворници, основават Независимото дружество за защита правата на човека, първата независима организация в комунистическа България. Основна фигура отново е Едуард Генов. По думите му дружеството е първата официална обществена организация от 44 години, която си позволява да държи сметка на режима за неизпълнение на международни договори и да контролира спазването на правата на гражданите. В последвалата 1989 г. именно Независимото дружество ще причини най-много проблеми на клатещата се комунистическа власт и ще допринесе за нейното окончателно събаряне.

- 1988 г. властта интернира Генов в с. Михалково, а на 13 октомври ДС му, че до вечерта на 18 октомври трябва да напусна страната. На 19 октомври Генов вече е във Виена със семейството си. Малко по-късно заминава за САЩ, откъдето продължава да говори по западните радиостанции и да подкрепя акциите на Дружеството до падането на Тодор Живков.

След десети ноември новите лидери на опозицията така и не се сещат за Генов.

Днес вероятно ще се сетят, както започнаха да се сещат посмъртно и за Илия Минев. Но историята ще съди справедливо за всички.

Бог да прости Едуард Генов!

16 декември 2009

Смешни са

Много ми е смешен Волен Сидеров, който сега иска да сваля новините на турски, а преди двайсетина години е защитавал турците от страниците на "Демокрация".

Смешни са ми всичките пишман-националисти, които през живота си не са виждали жив турчин, но ги мразят, щото така е модерно.

Смешни са ми всички, който са против турското влияние в ефира на БНТ, а гледат "Перла" и слушат Таркан.

Смешни са ми тези, които сега искат да свалят новините на турски, а ще ореват света за нарушени права на малцинствата ако Унгария или Украйна спрат предаванията на български по местните радиа.

Смешни са ми всички, които участват в анти-турски групи във Facebook, а протестират против групата "Fuck Bulgaria" - това се нарича лицемерие, дами и господа.

Смешни са. Гордеят се, че са българи, защото няма с друго какво да се гордеят.

Волен Сидеров иска да маха новините на турски... И аз искам много работи ама не може.

02 декември 2009

R.I.P


о.з. полк. Петко Йотов
2 септември 1947 г. - 1 декември 2009 г.


Снимка: Новинар

28 ноември 2009

Генеалогия или как да изследваме своя род


"Генеалогия или как да изследваме своя род" на Антоанета Запрянова е книга, която ви препоръчвам, защото ще ви помогне да започнете да изследвате своя род. Но още по-силно ви препоръчвам да вземете и наистина да изследвате своя род, след като си купите книгата.

Ако се вярва на всеобщото мнение у нас много жени, мъже, деца и старци се прехласват по сапунки и отделят голяма част от времето си в стоене пред телевизора, но повечето от тях вероятно не подозират, че ако решат да изследват рода си ще се "вкарат" в такъв филм, пред който дори най-добрите сериали не струват нищо, защото действителността винаги е по-интересна от всеки сценарий.

25 ноември 2009

Снимка на деня

Щракнете на снимката за по-голям размер.

24 ноември 2009

Моите въпроси към Първанов

Вчера президентът Първанов беше при Слави Трифонов и отговаряше на въпросите на водещия. Има няколко въпроса, на които бих искал да знам отговора, но Слави така и не му ги зададе и съответно нямаше отговори. Ето въпросите:

Господин президент, бяхте ли на лов ден след трагедията във влака София-Кардам и ако да защо?

Господин президент, докато бяхте в Узбекистан застреляхте ли див козел от защитен вид?

Господин президент, поднесохте ли венци пред мавзолея на Туркменбаши и ако да защо?

Господин президент, от "Левски" съм ама защо дадохте орден на Тодор Батков? А на президента на Молдова защо дадохте? И въобще по какви критерии ги раздавате тези ордени?

Господин президент, никой "стратегически инвеститор" не иска да участва в проекта АЕЦ "Белене", а ако се вярва на експерти този проект въобще не ни е необходим. Вие защо толкова държите на него?

Господин президент, обяснете в какво точно се състояха Вашите отношения с ДС?

Господин президент, в тази връзка, защо въобще се съгласихте да сътрудничите на ДС? В крайна сметка имаме примери на хора, които са доказали, че ако иска човек е можел да не се замесва със службите на режима?

Господин президент, защо напоследък не сте били на официално посещение в нито една от нашите съюзнически държави от НАТО и ЕС?

Господин президент, до колкото знам все още не сте върнали парите, които подсъдимият Людмил Стойков е дарил за кампанията Ви. Имате ли намерение да го направите?

Господин президент, склонен ли сте да осъдите управлението на БКП и да се разграничите от тази партия?

16 ноември 2009

Българската 1989


Българската 1989 е сайт за края на комунизма и за хората, които помогнаха това да се случи. Само че не за онези, които наричаме дисиденти и за които сигурно всички се сещаме.

Българската 1989 е сайт, който трябва да ни припомни за Независимото дружество за защита правата на човека, за Илия Минев и за неговите съмишленици - доказани антикомунисти, които не са направили компромис със себе си и с принципите си и са изтърпели години затвор и много бой заради това.

А от припомняне има нужда. Поне аз със сигурност имам нужда, защото с много от хората, за които ще прочете в Българската 1989 се запознах едва когато с Петър започнахме да подготвяме сайта. Надявам се на още хора да им "просветне" след като прочетат и изгледат качените материалите. В бъдеще на сайта ще се появят още интересни неща, така че сега е моментът да започнете да го следите.

Всякакви коментари, предложения и най-вече критики са добре дошли.

P.S. Специални благодарности на Петър Бояджиев за помощта му.

Снимка: Иван Бакалов

09 ноември 2009

10 ноември 1989 г. - моята гледна точка

Накратко - според мен падането на тоталитарния режим е едно много хубаво събитие въпреки всичко, което се случи след това.



Надълго - няма да философствам надълго за 10-ти ноември и комунизма, защото нито съм свидетел на събитията, нито съм чел достатъчно, макар че напоследък се опитвам да наваксам този пропуск.

Като стана дума за четене, докато чета гледам или слушам нещо по темата винаги оставам неприятно изненадан. Неприятно, защото всеки път разбирам за поредната дивотия, поредното безумство, което се е случвало в моята страна и то само преди 30,40 или 50 години. Отделен въпрос е че ми е доста трудно да кажа кои дисиденти са били дисиденти по убеждение и кои по назначение. Но аз започнах да философствам...

Честит 10-ти ноември на всички, които смятат, че тогава се е случило нещо хубаво. И не се притеснявайте, ще става по-добре. А колко бързо зависи от нас.

02 ноември 2009

Прах в очите на България

Мерим Тенев е написал много интересна статия за състоянието на българските медии. Понеже мисля, че това трябва да се прочете, публикувам текста с негово разрешение. Болднатото е от мен.

______________________________________________________________


Скандали, разработки, доклади, СРС-та. Изводът от цялата тази помия е, че почти нищо в малкия и твърде неспретнат Булгаристан не се случва случайно. Че някой цели нещо или разиграва поредния театър в негов интерес и на тези, които седят около него. Както и как да се изманипулира общественото мнение, чрез предизвикани скандали, за твърде лични ползи, но този някой да излезе и герой от образувалото се мочурище.

Другият извод е и, че службите се занимават повече с това дали медиите говорят и пишат против управляващите, а не с други по-съществени задачи.

Другото, което не може да не ме отврати е, че изважданите по лъжичка на час досиета (цели двайсетина години) след началото на т.нар. “преход” показаха и друго важно нещо. Водещите журналисти и преди, и сега не са случайни хора и дори и да са били случайни някой ги е вкарал в кацата с мед и много други .....Проблемът ми е, че никой от тези хора не излезе да разкаже историята си преди да бъде публикуван в списъците на ресорната комисия.

По-важният въпрос, който обаче никой не поставя е дали и сега се вербуват журналисти. И дали след години, при някакво незнайно ново обръщане на нещата, няма да вадим пак досиета.

По този повод, Методи Андреев, бивш председател на Комисията по досиетата, разказва през декември 2008 г. пред в-к “Новинар” нееднозначно:

“Няма служби в света, които да не се интересуват от журналистите, които контактуват с много и различни хора. Няма лошо да се работи професионално между двете съсловия. Но е порочно, укоримо и неморално съвременните служби да гарантират кариера за тези журналисти, с които работят.”

Впечатляващото е, че годината е 2008, а не 1989....А краткият коментар може да бъде, че винаги трябва да търсим мръсотията зад блясъка, както пишеше в една дебела книга...за рекламата.

Никога нищо не се е променяло

Едни от най-щастливите ми професионални години са тези, в които работих като кореспондент на българската секция на Би Би Си в Атина. И както от Лондон не ми беше налагана цензура, с единственото условие материалите да спазват високите професионални норми и етичния кодекс на Би Би Си, така доста български представители не рядко са се опитвали да “контролират” съдържанието на предаденото от гръцката столица. Или впоследствие да се опитват да въздействат...

Примерите, които ще опиша са характерни за начина на мислене и работа на “наш’те” хора.

Годината е някъде 2000-2001. Заформя се един от най-големите скандали между България и Гърция. Официалният повод е, че от администрацията на МС е изпратено официално писмо, в което се заявява, че БТК-а не може да бъде продаден на гърците, защото това представлява заплаха за националната сигурност. Би Би Си първо от българските медии отразява началото на скандала. Последвалата медийна война е може би добре позната или добре забравена. Факт е, че Би Би Си я проследи от началото до официалния й край...

Кореспонденциите ми от Атина стават повод “добросъвестен български гражданин” в Атина, когото познавам и предполагам, че има тесни връзки с посолството ни, да ми дойде на гости и да ми обясни и препоръча, че така не може да продължава и ако не спра да съобщавам подобни неща положението ми ще се затрудни. И не защото на мен могат да направят нещо, поне докато работя за Лондон, но да не забравям, че имам семейство и роднини в България.

За неочаквания гостенин и разговора с него е уведомен прекият ми началник в Лондон и той предлага да изпратим протестно писмо до Външно. Нещо, което отклонявам и съжалявам за това в настоящето...

Прекият резултат от моето неблагоразумие е, че достъпът до всякаква информация от българското посолство в Атина е отрязан.

След като се виждат, че с лошо няма да стане, година-две след гореописаното, изведнъж конкретен човек от посолството започва да ми се обажда често с предложение да изпием по кафе. В даден момент той започва да ме моли за меко казано твърде странни услуги. Например, понеже съм запознат с медийния пазар, да му помогна с информация кои са собствениците на гръцките медии и други подобни щуротии. Единствената подробност е, че информацията за собствеността на всички медии в страната е публично достояние и даже се преподава в първи курс на Департаментите по медии на гръцките университети.

В един момент толкова ми писва, че отклонявам всички следващи покани за “кафета” и историята, надявам се, приключва.

Още една характерна случка. Второ посещение на държавния глава Георги Първанов в гръцката столица. В конкретен момент шефката на пресцентъра му Бойка Башлиева идва при мен и започва да ми дава доста приятелски съвети как да не включвам конкретно инфо в материала си за Би Би Си, появило се в гръцката преса, защото било ирелевантно към посещението, а и така ще злепоставя тази “толкова успешна визита”. Ако не знаете, когато български журналисти пътуват с наши делегации в чужбина, посолството им дава превод на прегледа на съответния местен печат, за да могат да го включат в кореспонденциите си. И както често се случва - тъй като не знаят езика и дали прегледът е пълен, журналистите често “лапат мухите” и ги тиражират по медиите си, без да се замислят, че може и нещо “очернящо” да липсва или да е изрядно замазано.

Годината е 2004. Олимпийските игри са в разгара си, а аз съм на прием в т.нар. Българска олимпийска къща (такива правят всички страни в града-домакин. Това беше първата подобна изобщо на България). В двора имам честта да се запозная с новия ни консул в Атина – симпатичен млад човек.

С изненада обаче, когато разбира за къде работя, този 30-тина годишен младеж изпада в тих ужас и кротко ми заявява, че очевидно работя за “една вражеска и зле настроена към нас станция”. След краткото онемяване от моя страна, повече никога не се видяхме...

Българският период – времето на разочарованието и тъмницата в държавата

През пролетта на 2005 г. се завърнах от Атина, след като вече и неофициално знаех, че дните на българската редакция са преброени. Нещо, което нямаше нужда и някой да ми казва, след като бюджетът беше така сериозно орязан, че не достигаха пари за елементарни неща.

След няколко месечно лутане и невъзможност да си намеря работа, все пак се озовах в “Хоризонт”. След едномесечно чиракуване без пари, през юли 2005 г. бях и назначен.

Свобода съществуваше, което приятно ме изненада. Най-голяма беше тя за “лидерите” на бунта срещу Бориславов. (Мисля, че всички следващи шефове се страхуваха от конкретните личности и затова им предоставяха и свободи, които за повечето не съществуват)

Набързо ми беше обяснено и, че ситуацията е следната: ресорните репортери са като най-сериозните пи ар-и на ресорите, които отразяват и защитават управляващия ресора им като зеницата на окото си. Нещо, в което в последствие щях да имам шанса да се убедя и лично.

Установих и, че цензурата е доста модернизирана. Не че някой ти забранява да кажеш нещо, но то просто никога не достига като информация до теб в нюзруум-а. Но пък ако си го намериш сам, няма кой да те спре да го кажеш в ефир...

С изключение на факта, че за да бъдеш назначен от друга медия в БНР, се прозвъняват, от най-висше място, поне няколко телефона, за да се докаже, че на предишното си работно място си отразявал ресора си пристойно и тези, които си отразявал не са недоволни....

Другият фрапантен случай от този период е един преглед на печата в новините, който предизвиква нервен срив в социалната министърка Емилия Масларова.

Вестниците бяха публикували нейна снимка как тя инспектира условията в шивашка фабрика. Сред обикновено облечените женици, на снимката се виждаше как тя е с палто, което струва поне заплатата им за година напред. Нещо, което беше отбелязано от моя колега в ефир. Целият последвал тормоз, който му беше хвърлен от самата Масларова, нейната шефка на пресцентъра и ресорният репортер в “Хоризонт” върху нещастния човек, дръзнал да направи такъв коментар, беше неописуем... "Покани", направени лично от Масларова да отиде в кабинета й, за да си проведат “един сериозен разговор” и т.н. Въпреки, че шефовете бяха осведомени за големия проблем, създаден от журналиста – никой поне пред нас и официално не го защити... Тормозът за този човек от Масларова и екипа й продължи цял ден. И беше като назидание и предупреждение за другите от новините да внимаваме.

Властта в “Старата къща” се смени през 2007 година. Новият генерален директор Валерий Тодоров беше посрещнат с леко недоверие. Той обаче ни събра и ни обясни как нещата ще се променят и то само за добро. “Хоризонт” щяло да стане едно модерно радио, с хубава музика и по-малко “безсмислен” говор, както и че заплатите ни поне ще се доближат до тези в другите медии. И до този момент там си остават едни от най-ниските в бранша.

Сега си давам сметка, че приказките за модернизиране са били отлична форма за ограничаването на “неудобната” реч, но не и на безсмислената. Защото никой не се караше, ако някой е провел дълго интервю на живо, ако то не би създало проблем. Но имаше проблем, ако то не беше удобно и проблемът винаги се подчертаваше, че е в дължината.

Заради изключителния малшанс новините да са едно от най-слушаните неща по Радиото – там "реформата" беше най-радикална и безмилостна.

Президентът Първанов се превърна в свещена крава. Всички бяха наясно, че критиката срещу него е равна на много проблеми и лични професионални главоболия.

За първи път, откакто аз бях там, и разни управляващи започнаха да звънят директно в нюзруум-а и да искат обяснения защо едно или друго не е минало или е минало така.

Шефката на пресцентъра на БСП Жанет Пашалиева много обичаше да си говори с новоназначените от новия шеф продуцент новините и продуцент репортери. Един път Пашалиева беше толкова изнервена, че съобщаваме, че на проведените местни избори казваме за по-малко спечелени общини от БСП, което обаче си беше факт. Просто й се искаше да са повече, така като твърди Партията, и репортерът беше задължен да пренапише новината си, защото така се иска...въпреки несъгласието му с опорочаването на фактите. Заглавието на “редактираната” версия беше кръстено от репортера във вътрешната система на БНР “БСП не може да брои”.

При прочитането от мен на друга новина, сгреших ударението на фамилията на зам.-министър. Реакцията беше мигновена. От високо ниво ми се обадиха да ме нахокат, явно защото зам.-министърът е бил твърде недоволен. Наложи се да изчета новината отново в следващата емисия – на челно място, с правилното ударение, въпреки че самата новина беше изключително маловажна. С ужас научавам, че този човек щял да става говорител на БСП!

Най-голямата проява на цензура върху мен, обаче, беше при освиркването от работници на министър Петър Димитров в Пловдив, който отиде да ги успокоява при обявяването на затварянето на предприятието им. Въпреки че новината беше публикувана в редица сайтове, и беше изпратена и от кореспондента ни в Пловдив, бях “горещо помолен” от продуцентите –цензури да я сваля от водещите новини при откриването на Вечерния бюлетин на БНР. Не стигаше това, ами влизайки в студиото и зачитайки новината се оказа, че тя е редактирана, и прочистена. Нещо, което осъзнах при четенето в студиото. Липсваха освиркванията, недоволството...Като цяло излезе, че Петър Димитров е бил посрещнат на бял кон от щастливите работници...

Не искам да коментирам случаите, в които неудобни звуци на опозиционни политици са орязвани, защото така... Нещо, което научавахме в ефир при излъчването на емисиите, заради разликите в съдържанието и времетраенето им.

През пролетта на 2008 г. бях помолен да водя четиричасов следобеден празничен блок. Основната предложена тема беше за блоговете и блогърите. Тема, която мина през одобрението на ръководството, поради незнанието на шефовете за опасността, която крие. Друга тема от предаването – интервю с гей-поета Николай Атанасов за стихосбирката му с гей поезия и за това що е то гей поезия и има ли нужда от нея – не успя да прескочи летвата. Причината беше мнението на висшето ръководство на програмата, че “тези неща не са за хората, които са седнали да обядват на празничния ден”. С триста зора интервюто мина в един нощен блок, седмици след това, в 3 без 20 през нощта.

От наблюдението какви теми не са желани или направо избягвани, реших да създам този блог, който четете и в момента. Коментирах теми, които бяха табу за мен като журналист в БНР, или пък бяха силно изопачавани. Разбира се, тогава блогът официално се списваше от Йоан Кръстев...

Реалистично за “Идеалист”

Предложението да работя за списание “Идеалист” дойде неочаквано – от познат, който тогава работеше в “Капитал”. Звучеше повече от невероятно, за да е истина - свобода, високи етични норми и никаква намеса на издателя.

Първоначалната идея на главния редактор Йордан Матеев за това какво ще включва и как ще изглежда това ново издание беше доразработена от събрания екип на срещи, който се провеждаха редовно между юни - юли и август 2008 г в офиса на фирмата на издателя Стефан Гамизов.

Проведеното обучение през целия септември в офиса на списанието действително беше нечувано за българските ширини.

Нещата започнаха да се замъгляват при започването на същинската работа. Из офиса започнаха да витаят недомлъвки и подозрения кой точно седи зад този проект и какво точно цели с него.

До новината, че заплануваният и бленуван първи брой няма да излезе на хартия на първи ноември...Така започна публикуването на малкото разработено и предвидено на блога на изданието. Съжалявам, че до днес никой, освен екипа, не видя дори и на pdf формат първия брой на неизлязлото списание.

Големите ми въпросителни и дискомфорт обаче бяха предизвикани от още няколко различни събития и факти. Въпреки че вярвам в общата идея на списанието – правото на свободен и информиран човешки избор, единственият ми проблем беше, че в България от либералните идеи и приватизацията, например, се възползват и се възползваха конкретни хора и интереси, но обикновеният човек е немислимо и най-вече невъзможно да започне дори и малък собствен бизнес. Той винаги е обречен да живее в мизерията и да работи за друг... В началото на свободната инициатива пречеха мутрите с бухалките, сега ГОЛЕМИТЕ са превзели целия пазар.

Както и да е, обратно към списанието - в последствие, зам.-главният редактор така започна да се бърка и пренаписва текстове, че понякога не можех да позная, че оригиналът е излязъл от мен. След няколко скандала и осъзнаването, че от това няма смисъл написах молбата си за напускане. Вече не виждах и голяма разлика в стила на свободата от всичко най-лошо в БНР.

И до ден днешен, както и всички мой колеги от списанието, си чакаме последната заплата, хонорарите, неизплатената отпуска, а те и като не напуснали доброволно – обезщетенията за прекратяване на трудовите договори...

Четейки през изминалата седмица за какво всъщност е ставало въпрос се чувствам толкова омърсен, че “издателят” Гамизов* ни е забъркал в някакво списание, което явно никога не е искал да издаде, с идеята да си постига някакви твърде скрити цели. Можеше да си събере повече от лесно екип от хора, които биха му изпълнявали всяка поръчка, а не да се цели някакво качество. Нямало е нужда и да ни баламосва за големите си, възвишени идеи. Почти година по-късно излиза, че списанието е закрито след като издателят е постигнал своите си цели.

Кратката ми лична поука от всичко разказано е, че явно живеем в пост-комунистически миш-маш с много неизвестни и добре скрити кукловоди...

Така уж живеем свободно, но без свободата и без знанието, че всъщност я нямаме и не разполагаме с нея.

P.S. Исках да напиша и още много неща, но стана твърде дълго...

Тайната ми надежда е, че това четиво ще предизвика поне някакъв диалог за състоянието на медиите и тяхната свобода, и собственост...Защото без независими и свободни журналисти...няма и информиран избор.

*Моето мнение за Гамизов - тук.

28 октомври 2009

Къде е българският Гроувър Клийвланд?

Имало едно време един американски президент - Гроувър Клийвланд(Grover Cleveland). През първия му мандат(1885-1889) фермерите в Тексас пострадали заради сушата, която се вихрела в щата и Конгресът решил да им помогна като им отпусне пари(които разбира се били пари на американските данъкоплатците). Решението на Конгреса наистина имало благородни подбуди, но президентът Клийвланд наложил вето и спрял парите.



Президентът явно бил късметлия, че се е родил през 19 век, защото днес с неговите възгледи щяха да го изберат ама друг път. Сега е прието, че държавата трябва да помага, а политиците не пропускат да се снимат с горките бедстващи хора... И все пак не било ли редно президентът Клийвланд да помогне на фермерите? Защо обричал горките хора на глад?

Аргументите му да наложи вето били следните:

Първо. В конституцията(американската) никъде не пише, че правителството трябва да помага в такива случай.

Второ. Ако помогне на фермерите правителството ще свърши нещо, което е от полза само на определена група хора, а според Гроувър Клийвланд(и не само) правителството трябва да служи на обществото и да върши(разбирай да дава пари за) само неща, които са от полза на всички граждани.

Трето. Президентът заявил, че американците са се доказали като приятелски настроени и милосърдни хора и на тях може да се разчита в такива моменти. Нещо повече - според него държавната помощ в такива случаи не е полезна, защото, забележете, отслабва твърдостта на националния характер и създава у хората очакването, че държавата трябва да се грижи за тях. Освен това, пак според президента Клийвланд, когато хората си помагат, укрепват братските чувства между тях т.е. стават по-сплотени. Държавната помощ би попречила това да се случи.

Гроувър Клийвланд се оказал прав - фермерите получили от съгражданите си повече отколкото Конгресът предвиждал да им даде.

Бил прав и че държавата трябва да стои настрана в такива случаи. Държавната помощ не само отслабва националния характер и разглезва населението, а и както много добре знаем в повечето случай не стига до хората, на които трябва да помогне. Всички помним големите наводнения през 2005 и 2006, а помним и че около година след това започнаха да излизат истории как парите за възстановяване били усвоени, но възстановяването не се случило. Помним взривовете в Челопечене и хората, които после се оплакваха, че сами са платили вратите и прозорците си, защото обещаната помощ така и не стигнала до тях.

Къде е българският Гроувър Клийвланд, за да гласувам за него?

27 октомври 2009

Защо "ляво" и "дясно" не значат нищо

Много пъти съм се опитвал да разбера в коя част на политическия спектър попадат възгледите ми, но да си призная и до сега не съм много сигурен.



Политически тестове в Интернет много и винаги ме изкарват някакъв центрист. Понякога съм малко в ляво, понякога малко в дясно, но винаги около центъра. Случвало се е някой тест да ме изкара консерватор, но това е по-скоро рядкост.

От друга страна на последните президентски избори през 2006 г. гласувах за Първанов - май съм социалист т.е. намирам се в ляво? Най-вероятно не понеже на парламентарните избори тази година гласувах за Синята коалиция - тогава сигурно съм десен? Може, но на кметските избори в София следващия месец няма пак да гласувам за Синята коалиция. Не съм решил още за кого ще е този път, но има вероятност да избера блогъра и бивш заместник-министър в правителството на Костов, Теодор Дечев. Обаче той се определя като социалдемократ - пак излиза, че съм "у лево"... Обърквация, но спокойно сега ще я направим още по-голяма.

Какво значение всъщност имат думите "ляво" и "дясно"? Според мен никакво. Що се отнася до политиката това са празни думи, които показват само къде в пленарната зала са местата на дадена партия. БСП както знаем е лява партия, но прие плоския данък - питайте, който и да е политолог и той ще ви каже, че плоският данък няма нищо общо с левите политики. Волен Сидеров според някои медии е крайно-десен, но иска национализация, субсидии за нашите стоки и високи мита за чуждите - какво му е дясното на това?

Обикновено в двата края на политическия спектър слагат нацистите(и/или фашистите) и комунистите. Комунистите са крайно-леви, а нацистите съответно крайно-десни... Поне на теория... Глупава теория, бих казал.

Сталин също като Хитлер е избивал малцинства(включително евреи), а партията на Адолф се казва Националсоциалистическа германска работническа партия. И СССР и Третия райх са тоталитарни държави, където гражданските права се потъпкват и има държавен контрол над икономиката и личния живот. Естествено има малки различия заради културните особености, но това не ги прави крайни противоположности.

Та нали "Фашизмът" на Желю Желев е бил забранен точно заради многото прилики с тогавашния комунистически режим. Както пише в една биография на д-р Желев: "Фашизмът" ("Тоталитарната държава") е главният труд на Желю Желев, изправил на нокти апарата на Държавна сигурност и висшите партийни функционери. Макар никъде да не прави аналогии, философът привежда документален материал и го организира така, че става ясна ужасяващата истина: между нацистката и комунистическата политическа система не само няма съществени разлики, но доколкото ги има, те не са в полза на комунизма. Дори само заглавията на отделните глави са красноречиви: "Срастване на държавния апарат с партийния", "Тотално обхващане на населението в казионни организации", "Авторитарен начин на мислене с култ към националния водач" и т. н.".

Как две толкова еднакви системи се оказаха в двата края на политическия спектър?

Отгоре на всичко кой е "ляв" и кой "десен" зависи и от времето, в което е живяла въпросната личност. В момента в САЩ либералите се определят като леви - подкрепят харчене на държавни пари за всевъзможни каузи и намесата на държавата във всички сфери на живота. Но през 18 век, когато Америка е била основана либерали са били хората, които смятали, че държавата трябва да е със силно ограничени правомощия и хората трябва постоянно да следят тя да не ги надвишава, а държавните пари трябва да се харчат изключително внимателно и то само за неща, които ще допринесат за обществената полза. През 18 век либерал е значело някой с десни възгледи. Сега хора с такива възгледи в САЩ се наричат консерватори или либертарианци, или класически либерали(classical liberals). Да обаче през 18 век консерваторите... Схващате идеята.

Както се вижда политическата координатна система "ляво-дясно" въобще не е надеждна. Меко казано. Така че, господа политици да ви видим идеите. Това, че сте леви или десни не говори(вече) нищо на никого, а най-вероятно няма голямо значение и за вас самите.

25 октомври 2009

Кандидати

Наближават изборите за кмет на София и планът, както винаги е да гласувам, но все още не мога да реша за кого. За разлика от парламентарните избори този път "сините" ще трябва да минат без мен - все още имам резерви спрямо ГЕРБ, а отделно от това не върви да пиша, че не харесвам "Атака" и след това да гласувам за Йорданка Фандъкова при положение, че партията на Волен Сидеров я подкрепя. От останалите добро впечатление ми прави Теодор Дечев, но ще изчакам още малко преди да реша.

Не че вярвам в появата на идеалния кандидат и все пак ако се появи някой, който мисли, че държавата или в случая общината трябва да не се меси в живота на гражданите, да харчи парите, които събира от данъци разумно, а не за спорни проекти с големи комисионни за посредниците и т.н. или с две думи някой, който вярва в това, което англоговорещите наричат small government("малка държава"), най-вероятно бих гласувал за него.

Може би, някой с подобни идеи...

22 октомври 2009

Бунища за забравени хора




Някой пищи.

Някой се разкъсва от писъци в край от двора, който до момента е изглеждал необитаван. Oграда заобикаля някакви бараки и с всяка стъпка в тази посока писъците стават все по-силни. Още десет стъпки - ето врата в оградата. Още десет - и целият ад се отприщва.

Там е пищящата жена – боса, мършава, облечена в дрипи. Там е и друга жена, която не може да ходи и се въргаля по земята, покрита с мухи – стотици мухи. В ужасно мръсните си ръце тя стиска здраво две дебели парчета хляб. Там е и едно момиче, което топи сухия си хляб в мръсната локва пред външните тоалетни. И след това го яде. Никой не обръща внимание.

Обяд е – в Горен Чифлик, институция в Източна България, където живеят 90 жени с умствена изостаналост и психични разстройства. Институцията е наскоро реновирана, но мястото на ужасите, бараките за "най-увредените" домуващи, не са докоснати. Мястото е добре скрито; всъщност толкова добре, че ръководителят на местната дирекция за социално подпомагане казва, че никога не го е виждала въпреки многобройните си посещения в дома. На трийсетте жени тук не е позволено да ядат с останалите. Вместо това храна им се дава зад телената ограда, която обикновено е заключена, на практика превръщайки мястото в клетка.

Това разследване, проведено предимно под прикритие в институциите за възрастни с интелектуални и психични проблеми в България, Румъния и Сърбия, разкрива доказателства за потъпкване на човешки права, нечовешко и унизително отнасяне и ужасяваща липса на грижа. То показва, че реформата в тази сфера остава разпокъсана и бавна и твърде често забравя най-уязвимите.


Явно никое Могилино не идва само. Повече за бунищата за забравени хора, четете в разследването на Яна Бюрер Тавание.

17 октомври 2009

Дянков не е честен

Американците празнуват след отмяната на Сухия режим.


Министър Дянков ми е симпатичен, но вече два пъти го засичам да казва, че вдигането на акциза на цигарите покрай другото целяло и да подобри здравето на хората като ги откаже от пушенето. Всички знаем(а съм сигурен, че и той знае, че ние знаем), че вдигането на акциза на цигарите и засега още неосъщественото вдигане на акциза на алкохола нямат нищо общо със здравето.

В България не живеят идиоти и хората разбират, че това се прави, защото точно сега на правителството му трябват пари. Тогава защо са тия глупости за народното здраве?

Отделен въпрос е че подобни опити на държавата(и не само на нашата) да се погрижи за здравето на народа и да го отърве от пороците по правило не завършват добре. Справка - Сухият режим в САЩ. Има много хора, които обичат да пият/пушат и високите цени и забраните няма да ги откажат, а и веднага ще се намерят едни други хора, които да им предложат цигари и алкохол на изключително изгодни цени т.е. без бандерол.

Що се отнася до продължителността на живота, за която министърът се е притеснил, според мен той е наясно, че тя се влияе от много неща, а не само от пушенето. Един човек може да не пие, да не пуши, да се храни здравословно и да прави по сто лицеви упори сутрин, но ако в страната му 40% от населението е болно от СПИН или има гражданска война подозирам, че шансовете му да доживее до 90 години няма да са много големи.

06 октомври 2009

Само чистокръвните българите са истински българи. Дали?

Реших да публикувам два откъса от книгата на Георги Георгиев "Един от първа дивизия". В тях се разказва за смъртта на двама българи, които с живота си са доказали, че за да се наречеш истински българин(ако мога да използвам това клише) няма нужда прадядо ти да е иранец от Памир, да си чистокръвен или да имаш някакви точно опредени гени.

"В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, загина и Иван Андонов. Храбрият трябва да бъде навсякъде храбър. Ротата имаше нужда от око. Вляво се намираше съвсем малка височинна, която пречеше да се вижда. Оттам именно можеше да се яви страшна изненада. А вляво наши части няма.

Кой желае? Излиза един храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.
Кой желае? Излиза втори храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.
Кой? Този, който командува там... край Серет, не пита вече. По същия път ще отиде и третият, и четвъртият... цялата рота, а тя трябва не само да се пази, но въобще да се опази.

- Аз ще ида — извиква право пред очите ми редник Иван Андонов, и от София, и от моя набор.

Извиква, без някой да го извиква. Става и полетява. Но пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

И Иван Андонов падна. В същия миг на гърдите му като причастие засия сребърен кръст — орденът за храброст, който бе вече получил за предишната си храброст. В тоя миг светият кръст го опя, пречисти и заедно с другите прибра в полка на тези, които не умират.

Кой бе той? Син на чехи, внук на чехи, правнук на чехи — българинът редник Иван Антон Кисели даде живота си за България!"


"Добруджа. На 13 септември при Великъой Перикьой пада убит ротният командир подпоручик Давид Щернберг от София. Щернберг е зъболекар. Но вместо да вади на хората зъбите, когато на България се вади душата, този син на евреи, внук на евреи, правнук на евреи — българинът подпоручик Давид Щернберг предпочете да умре, но да живее. И умря пред картечницата."

04 октомври 2009

Дезинформация

Какви заключения трябва да си правим за Георги Първанов, след като раздава ордени на комунистически диктатори и отстрелва защитени животни?

Дали Волен Сидеров е честен с избирателите си, след като се обявява за патриот, а е свършил един куп неща, които не могат да се определят като патриотични?

Трябва ли да слушаме разни "величия", които се опитват да казват на обществото какво да мисли за историята, за политиката, за Македония, за турците, за това кои народи са ни братски и т.н., а забравят да споменат, че са станали "величия" с любезното съдействие на ДС(те всъщност се гордеят, че са работили за България, но странно защо не обичат да си спомнят миналото).

В тази връзка едно отклонение - всички се радват, че оня паметник в Славяново вече го няма - държавата показала, че я има разбираш ли(Костов е прав като нарече цялата шумотевица "кьорфишек"). А паметниците от времето на комунистическия режим? Кога държавата пак ще покаже, че я има и ще махне и тях?

Трябва ли ни "Белене" при положение, че инвеститорите се дърпат от този иначе тооолкова прекрасен проект и се очаква държавата т.е. хората да платят около 10 млрд. евро за него?

Могат да се измислят още много въпроси в този дух, но в случая и тези са достатъчни. Сега нека си представим един средно-информиран човек. Как би отговорил той?

Всъщност няма да може да отговори, защото ще е доста объркан.

Конкретно за тези факти свързани с президента той едва ли е чувал, а "национално-отговорните" постъпки на Волен Сидеров най-вероятно не са му известни.

Покрай комисията за досиетата той сигурно знае, че еди-кое си "величие" е било агент на ДС обаче:
1. авторитетът на въпросното "величие" някак си не е пострадал - то дори е гордо, че е работило за Родината.
2. има голяма вероятност на нашия човек(особено ако е по-млад) ДС да не му говори нищо - той знае само че това това са били някакви тайни служби. Няма и кой да му обясни - у нас още се излъчват партизански филми, но филмите за това какво е станало след партизаните са рядкост.

За "Белене" въображаемият ни приятел знае, че това би трябвало да е много изгоден проект и че ще ни направи енергиен център, но не може да си спомни дали и кога някой е споменал, че ще струва около 10 милиарда евро.

С две думи - липсата на информация е проблем. А хората, които трябва да информират - журналисти, експерти, политици - не се справят(понякога нарочно). Затова когато се сблъскаш с реалността шокът е голям.

За мен такъв сблъсък с реалността беше участието ми в проекта "Идеалист". Три месеца работа с най-добрия екип на българския медиен пазар(както пишеше в прессъобщението на вече бившия издател на "Идеалист" Стефан Гамизов - за него по-надолу) са достатъчни, за да разбереш, че наистина не всичко е такова каквото изглежда.

Днес не мога да кажа, че вече всичко ми се е изяснило, но поне се опитвам да отделя истината от пропагандата. Методът ми може да бъде описан с четири думи:"Съмнявай се във всичко". Ако съм научил нещо за краткия ми престой в медиите то е че хората и фактите трябва да се проверяват.

Не ме разбирайте погрешно - не мисля, че всички са маскари. НО безгрешни хора няма пък и никога не късно да станеш за резил.

За издателя на "Идеалист"

Не познавам Стефан Гамизов - виждал съм го само веднъж и не мога да кажа какъв човек е, какво иска да постигне, от къде са му парите и от къде черпи информацията за разкртията си, но спокойно мога да кажа, че му нямам доверие.

Голяма част от хората, които работиха над "Идеалист" все още не са си получили парите и няма изгледи това да се случи. Да не говорим, че след тази декларация на екипа на "Идеалист" той
заяви, че има по-важни неща за финансиране от "претенциите(напълно законни) на 40 души(с изрядни договори) за елитарност", а мнението му за екипа се промени изцяло - "най-добрите", чийто глас "трябва да бъде чуван в българското общество" станаха "така наречения екип на "Идеалист" и 40 души с претенции за елитарност. Вече съм писал, че не ми харесва поведението тип "фурнаджийска лопата" и няма как да го одобря.




24 септември 2009

Генерална промяна

Ето тук едно филмче(на английски)...



...което преди време гледах с интерес и до колкото си спомням го препоръчвах на мои приятели. Вчера пак го изгледах с интерес, но вече не бих го препоръчал на никого, защото

съдържа неверни факти
проповядва, че капитализмът е лош(авторът на този блог,аз, харесва капитализма и смята, че нищо му няма)
и всъщност повече ми прилича на пропаганда отколкото на образователен филм.

На какво се дължи тази генерална промяна, която ме накара да си променя мнението за това това филмче и още много неща - следващият път. Ще бъде интересно, обещавам.

P.S. Защо въпросният видео матриал е пропаганда - тук(пак на английски).

19 септември 2009

Да ви имам идеите...



Чудя се защо никой другар не иска да отиде в Северна Корея или в Куба и там да помага на "идеята"?

П.П. Каменоломната в Ловеч и Белене част от "идеята" ли са?

14 септември 2009

Мъже в униформа

В петък водачът на българските националсоциалисти(БНС), Боян Расате е бил на гости на "Комиците" по БТВ. Взимам повод от поредната му изява, за да си поговорим отново за униформите на неговите хора. Вече писах за това и някой може да ме обвини в повторение, но има неща, които трябва да се припомнят, за да не бъдат забравени.



Всъщност какъв е проблемът с тези униформи? Много просто - копират нацистките такива. По всеобщо мнение, за да се облекат така хората на Расате са били вдъхновени от SS, но не е изключено първообразът да е бил униформата на SA.



Тази униформа. Приликата е очевидна - липсват само тирантите.

Следващ пример...



№1 е райхсфюрерът на SS Хайнрих Химлер, №2 е SS-Sturmfuhrer от спомагателните полицейски отряди на SS. Този път дори цвета на вратовръзката и панталоните съвпада.

И разбира се...



...този барабанчик, с чин SS-Scharführer, който служи във 2-и батальон на пехотния полк SS Нюрнберг. Кафява риза, тиранти, черна вратовръзка, черен панталон - да ви напомня на някого?

Естествено, пълно съвпадение няма никъде - надали БНС(които се обявяват просто за националисти или патриоти) са толкова глупави, че да тръгнат с ботуши, кепета(или фуражки) и червени ленти на ръката. Ще стане твърде очевидно. Не че сега не е, но винаги могат да изтъкнат дежурното си обяснение, че дрехите са на българската армия т.е. от военен магазин и следователно няма проблем.

Щом няма проблем да се разхождаш облечен като Химлер - добре.

P.S. Снимката на двамата левенти от БНС е на Капитал. Рисунката на щурмовака от SA е от тук. Последните две рисунки и информацията към тях са от историческия сайт "Третия райх"(първата от тук, втората от тук) и са публикувани с разрешението на автора на сайта.

11 септември 2009

Боклуци

Обикновен боклук на необичайно място...



...откакто направих снимката не съм спирал да се чудя как и защо тия шкафове са попаднали насред Лозенската планина?

Необикновен боклук на обикновено място...



...човек може да види какво ли не в софийските предградия, но тези римски щитове определено обраха точките.

06 септември 2009

Вторият тутракански ден. 6 септември.

В късния следобед на 6 септември 1916 г. Тутраканската епопея вече е към края си. Българите са овладели румънските укрепления и самия Тутракан, а румънци, в безпорядък и паникьосани, бягат и се опитват да достигнат отсрещния бряг. По-долу ще да прочетете част от спомените на артилерийския полковник Сава Стоянович за това как е завършил този паметен за нас и трагичен за румънците ден.


Запътих се нататък, уж за да се ориентирам по-добре, но всъщност — да си го призная — обзет от желание най-после да видя и да се полюбувам на величествения и грандиозен вдъхновител на толкова поети и патриотични песни — тихият бял Дунав, който, уви, се оказа жълт и мътен като боза...

Тук пред мене се откри такава потресаваща жива панорама, която ще остане дълбоко и неизличимо врязана в паметта ми, дорде съм жив. На туй място една голяма част от румънската войска (гарнизона) се е опитала да си пробие път по шосето и да избяга към Силистра. Затова в плътни маси пехота, кавалерия и артилерия са се втурнали като отприщен бент из тясното дефиле, което представлява шосето между Дунава и брега, и с отчаяни усилия са се помъчили да скъсат нашия кордон. Обаче заприщени в тази фуния отпред и от фланг — от наши пехотни части (около 2 роти само), които отначало ги посрещат с вихров адски пехотен и картечен огън, а после и на нож, — те биват разбити и принудени да се върнат, като покриват с трупове шосето на едно протежение около 2 км. Хора, коне, обърнати и изоставени коли и оръдия, ракли, захвърлени пушки и раници — всичко на камара, на каша.

Тук особено се отличила ротата на поручик Руменов от 1-ви пех. полк, която била изпратена в поддръжка на този фланг. Фелдфебелът (или някой подофицер) от тази рота, начело само с един взвод храбреци, се хвърля на нож върху изплашените румъни и успява да изтръгне из ръцете им едно полково знаме.

Настъпилата паника и бъркотията между власите в тази колона са били тъй големи, че едни други се издушили, изпотъпкали и наблъскали из Дунава. Разправяха даже, че една цяла запрегната батарея в кариер, с топове, хора и коне се нахвърляли в Дунава, обезумяла от ужас. Много е вероятно в оная залисия и потънали в непрогледни облаци прах, те без да виждат, да са се наблъскали един подир друг в пропастта. А може би и да са търсили мост на туй място, както после казваха, че именно там по-рано са били построени два понтонни моста. Те обаче по-после били вдигнати нарочно по заповед на командващия румънската армия, за да не бягали войниците му.

Тъй или иначе, то е грозна картина да гледаш цяла батарея да се нацамбурка презглава във водата. Нещо като Наполеоновите кирасири в трапа при Ватерло...

Обаче всичко туй все пак е нищо. Цялата тази, макар и грозна картина на локви и купища разкъсани конски и човешки трупове, но вече мъртви, е нищо в сравнение с живата, говореща и стенеща панорама — жива картина, поразителна със своята грандиозност, потресаваща със своя ужас и трагизъм... Туй бе гледката на исполинския Дунав, който безучастно, тих и невъзмутим, влачеше хиляди човешки трупове. Бих го сравнил с Лета, но тя отнася във вечността само безмълвни души, докато тук виждаш и главно чуваш живи хора как се гърчат в агония и издават сърцераздирателни писъци в предсмъртен страх...

Отначало аз не можах да разбера нищо... За момент се спрях в недоумение. Гледам: Дунав по цялата му широчина (около 2—3 км) почернял от хора, които плуват, из въздуха се носи някаква неопределена врява, като гюрултията на деца-ученици в междучасие. В следващия момент обаче, когато се взрях по-внимателно в безкрайната повърхност на неумолимата водна стихия и когато ушите ми, като че ли за миг заглъхнали при тая гледка, отново почнаха да чуват неумолимата трескотня на пушки и картечници, "откровението" като електрически ток незабавно блесна през мозъка ми във всичката си яснота и страхотия... Неволно раменете ми се свиха, главата се разтърси нервно и усетих студ и тръпки като от треска... То беше нещо наистина страшно и грозно. Само претъпени нерви, каквито бяха нашите в този момент, могат безнаказано да изтърпят такава тежка сцена.

След отбиването им и от последната опорна линия, отчаяни и ужасени от неумолимия и страшен български нож, румънските тълпи се втурват лудо към брега на реката, търсейки напразно мостовете — единствената им останала надежда за спасение. . . Уви, пред тях се изпречва страшната водна стихия. Тогава те се нахвърлят върху стоящите под пара на пристанището параходчета, шлепове и катери, дето в бързината на качването голяма част полетяват из вълните. Но и тия няколко параходчета и шлепове не са в състояние да поберат тая многохилядна тълпа. Претоварени и натъпкани, както само страхът и опасността могат да тъпчат хората, те отплуват бавно за отсрещния бряг. В отчаянието другите се впускаха да къртят и мъкнат, отдето намерят, греди, дъски, корита и какви ли не още, възсядаха ги или се обесваха за тях като корабокрушенци за парче мачта и се впускаха по вълните, като гребяха с ръце вместо с весла... Тук-там се чернеят и отделни малки лодки, препълнени, та водата почти ги прелива, и те гребат с ръце. Най-после и гредите се свършват, а паниката, страхът гонят като бич. Тогава мнозина се решават на последно средство — да преплуват Дунава. И едни голи, други полусъблечени, се хвърлят във водата със силата и енергията, които надеждата и отчаянието дават, почват да се борят със страшните мътни вълни.

Сега пък гледай какво правят пижетата в същото време. Едни накацали като соколи по стръмния и висок бряг, гледаха и с видимо удоволствие се наслаждаваха от гледката — пък и наистина беше хубаво, дявол да го вземе, през оня ясен ден, и то до залез слънце, което всичко позлатява, да гледаш широкия корем на обтегналия се Дунав, а зад него необятната влашка равнина. Други пък, пръснати на групи из лозята по склона, като при хайка за диви зверове, насочили пушки и картечници, само причакват вълните да отнесат по-близо нещастните румъни и ги чукаха един по един. И рядко отиваше куршум напразно — един ако не улучи, в друг ще попадне... Целият Дунав сега приличаше на грамаден сив дамски воал с гъсти черни точици. Това бяха хиляди глави и гърбове, а между тях тук-таме се чернее по някое корито — лодка, дъска или дълга греда, на която от двете страни са се заловили с едната си ръка десетина души и се мъчат да плават, като си помагат със свободната ръка като с гребло.

И туй нещо все си върви, полека, непрекъснато. Едни черни точки се изгубват, изчезват, други се появяват отгоре и все прииждат... Гледаш сега някой нещастник румънин, на когото мократа и лъскава коса се чернее над водата, прави отчаяни усилия да стигне на брега, като маха с ръка и нещо вика, търси милост и пощада. Но куршумите свирят и току-виж — черната точка изчезнала, за да се покаже след малко черен гръб...

А съдбата на злополучните лодки и греди... Тях пък преследваха и просто гълтаха като акули картечниците.

И виждаш ясно как нещастните намаляват постепенно, един по един клюмват, откъсват се от гредата и изчезват, докато най-после остане само една дълга черна греда да се клатушка лениво по вълните. А колко гърбове се обърнаха и изчезнаха, колко такива самотни греди и лодки повлече Дунав надолу—не зная. Мисля, че ни една не отмина пълна...

Пред нас, малко по-долу, по средата на Дунава, лежи като грамаден дреднаут един дълъг песъчлив остров, обрасъл с висока гора и върбалак, нарече Косуй — точно срещу устието, дето р. Козгун се влива в Дунава. Този остров, който за румъните излезе не по-малко фатален от самия Дунав, аз нарекох Острова на смъртта.

Грабнати от немилостивите вълни и отнесени от течението на Дунава, румъните сякаш скоро изгубиха куража и надеждата да могат да стигнат до спасителния отсрещен бряг, затова и забелязах, че по-голямата част от тях търсеха спасение или поне отдих на този песъчлив остров, легнал по средата на техния отчаян път. Обаче малцина бяха щастливи да стигнат до него. Тук при раздвоението на водата, което този остров предизвиква, течението беше извънредно силно — макар и на вид незабелязано — особено откъм дясната страна, като по-тясна и дето ставаше едно малко пречупване и извиване на реката. И когато мислиш, че вече ха-ха ще се докопат до брега, изведнъж току гледаш — водата ги повлякла надолу, пак покрай нашия бряг. И старата картина на изтреблението започва да ги довършва.

Но и "щастливците", успели със сетни сили да се доберат до ниския бряг, скоро трябваше да проклинат туй измамливо спасение... Гледаш ги как по един или по няколко души, бърже изскачат от водата, изправят се и хукват, по видимому осенени вече от надеждата за спасение, по сухия пясък да стигнат по-скоро навътре в гората, дето предполагаха, че вече ще бъдат запазени и осигурени. Но почти веднага подир тях заклокочваха картечниците и стотици куршуми пръхват като пилци право насреща, прошарват пясъка и проникват и в най-затънтените кътове на гората. Едни от "спасените" още на самия бряг почват да се залюляват и премятат голи върху пясъка, но и успелите да стигнат и да влязат в гората, не излизаха вече... Може би и до днес почиват там...

Техните другари, идещи отгоре и след тях, виждайки тази участ, още отдалече почваха да употребяват свръхчовешки усилия, за да се отдалечат, колкото се може по-навътре и да попаднат в другото, отвъдното течение. Но вълните сякаш нарочно ги тласкаха все към нашия бряг. Широк е пустият му Дунав, пък и течението — тъй мощно. Едва успяват да се отдалечат на 100—200 м навътре и силите им вече ги оставят — пък и страхът помага... и те се предават безпомощно на милостта на вълните.

Само малка част, било с дървета, било плувайки отделно, бяха наистина щастливи да преплуват Дунава и да се доберат до отсрещния бряг, за да разправят на своите братя отвъд какво нещо е българската фурия...

Известно е какви пакости, какви безобразия, какви жестокости и гадости извършиха румъните у нас през 1913 г. Те станаха причина да бъде унизена България, оскърбиха кръвно цял народ, след като оскверниха земята ни и заграбиха чисто български градове и села. Тъй че в сърцето на всеки един от тия, които сега тъй хладнокръвно и със задоволство ги избиваха, както земеделецът избива вредни гадини, които причиняват пакости на нивата и селото му, зееше драскотина, от която капе кръв.

А от такива пострадали и озлобени хора да искаш милост и опрощение, не е по силите на човешката природа.

Сам Дунава влачеше и поглъщаше техните трупове невъзмутимо и с ледена безучастност, сякаш и той чувстваше някакво удовлетворение... Самата природа като че ли шепнеше тайнствено: "Има висша правда!"

Но колкото и да имаше и в моята душа омраза към румъните, при тази ужасна гледка чувството на човещина пак заговори у мене. Отивам при някои от войниците и им казвам меко: "Стигате, момчета, съжалете ги, ма'нете вече — и това им стига..."
— Маке, — отвръща пижо и клати глава заканително, — че го жалим... Оти он мене пожали, кога тогаз ми завлече воловците и заарето, та ми оста'ше децата без леб... Нека сега пие вода, да види благи ли бе'а кокошките.

Според моята сметка повече от 10 000 румъни Дунав погълна и отвлече в този ден.

Към 3,30 ч сл. пл. батареите пристигнаха и се настаниха по гребена на указаните им места. Цели за обстрелване имаше толкова много, че човек не знаеше къде по-напред да бие. Освен лодките и отделните параходи и шлепове, които се мъчеха да спасяват каквото могат, вдясно, прикрити зад гористия остров, сновяха 3—4 монитора, които биеха от фланга със своите чиличени стомнета. Обаче 4-а батарея ги разгони. Покрай кея на отсрещния бряг, дето бяха пристанището и гарата на гр. Олтеница, на едно продължение на около 8 км стояха наредени маса параходчета и шлепове, натоварени едни с храни, други с хора, които бързаха да се спасяват. По самия бряг — мравуняк от народ, бегълци. Навътре из полето и на шосето за гр. Олтеница се движеха отделни колонки от войници, навярно закъснели подкрепления. Недалече от брега две батареи си даваха напразно зор да ни безпокоят.

В самия гр. Олтеница, особено на югоизточния му край, дето беше гарата и митницата — страшна суматоха и движение на хора и коне, както и на локомотиви, които бързо закачваха по някой и друг вагон и с пълна пара се понасяха по равното поле към вътрешността.

На пристанището стърчаха два петролни резервоара, на които подпоручик Тодоров с няколко гранати им видя сметката...

Бях заповядал на същия да прошари с прогресивен огън и целия гр. Олтеница. Обаче веднага отмених тая заповед, като взех предвид, че там сега е пълно — натъпкано с жени и деца от околните села. Иначе с удоволствие бих разпердушинил целия град, понеже ми казаха, че в този момент там бил румънският клавнокомандващ, който на един моторен шлеп, заедно с щаба и автомобила си беше заблаговременно офейкал от Тутраканския бряг. Той бе единственият румънски големец, който успя да се отърве от плен.

Капитан Данчев (3-а батарея) зачеса измъдрените покрай брега шлепове и в скоро време два-три от тях се вдигнаха в пламъци. Гледката на горящите шлепове беше интересна (беше почнало да се смрачава), но още по-интересно бе потъването на тия продупчени от снарядите, които потъваха вследствие нахлуването на вода в тях — как постепенно се снишават, полегнат на една страна, повдигнат нос, после вирнат задницата нагоре и задълбаят напред, докато остане някоя мачта да стърчи над вълните.

Не се стърпях (вандалщината се прояви у мене) и взех едно оръдие под моя команда и продъних няколко шлепа — на война никакви храни не се оставят на противника...

Но истинско удоволствие, което не исках да отстъпя никому и за което още отначало си запазих изключително право, това бе запалването и разрушаването на грамадните петролни резервоари, разположени вън от града, недалеч от югоизточния му край.

Това бяха 7 или 8 исполински сиви казани, разположени в шахматен ред, които отдалеч изглеждаха като старовремски кули и които успях да запаля един по един — всички.

Увлечен от тая операция, в която вложих всичкото си изкуство и амбиция, не забелязах как скоро мина времето и се свърши денят. Но затуй пък постигнатият ефект бе чудесен, гледката — феерична.

05 септември 2009

Камионетките и последствията

Николай Бареков иска полицейска държава - който не вярва да прочете за камионетките в блога му. Не съм съгласен с него, но и нямам намерение да коментирам въпросната статия - Иван Бедров, Павел Николов и дори Капитал са свършили това преди мен.

Ще използвам случая обаче да припомня за един филм, Балада за българските герои, защото когато камионетките дойдат се случва това...




Балада за българските герои - част 2
Балада за българските герои - част 3
Балада за българските герои - част 4
Балада за българските герои - част 5

25 август 2009

Да вземем от богатите, за да дадем на бедните

Формулата "да вземем от богатите, за да дадем на бедните", не работи. Който не вярва да гледа внимателно...



И така докато свърши паят на всички...

18 август 2009

Хитлер, Щъркелов и Патрашкова

Може би вече сте разбрали, че журналистката(дълго се чудих да сложа ли кавички, но хайде...) Кристина Патрашкова се е забъркала в поредния "copy-paste" скандал.

Накратко - в своя статия за "Уикенд" гжа Патрашкова е използвала снимки на две картини, които уж са на Константин Щъркелов. Оказва се обаче, че едната картина е рисувана от Катя Атанасова(katan), а другата е на арх. Марин Маринов. Отгоре на това снимките са публикувани без разрешение. С интерес очаквам отговора(извинението) на Кристина Патрашкова.

Повече подробности в блога на Катя.

10 август 2009

Лобното място на капитан Димитър Списаревски





(виж по-долу имената на загиналите)



Паметникът на Димитър Списаревски



През Втората световна война в епични въздушни битки
при отбраната на София геройски загинаха летците:

Капитан Павел Лазаров Павлов
загинал на 10.12.1943 г.

Поручик Димитър Светозаров Списаревски
загинал на 20.12.1943 г.

Поручик Тома Йорданов Боев
загинал на 10.01.1944 г.

Поручик Иван Василев Бояджиев
загинал на 30.03.1944 г.

Поручик Любен Захариев Кондаков
загинал на 17.04.1944 г.

Поручик Димитър Стефанов Попов
загинал на 17.04.1944 г.

Поручик Веселин Николов Рачев
загинал на 17.04.1944 г.

Поручик Христо Георгиев Арнаудов
загинал на 17.04.1944 г.

Подпоручик Лука Йовков Обрейков
загинал на 09.08.1943 г.

Подпоручик Георги Христов Гочев
загинал на 27.01.1944 г.

Подпоручик Митьо Симеонов Дисов
загинал на 24.11.1943 г.

Подпоручик Георги Райчев Кюмурджиев
загинал на 20.12.1943 г.

Подпоручик Виктор Димитров Атанасов
загинал на 24.04.1944 г.

Подпоручик Иван Тодоров Стефанов
загинал на 17.04.1944 г.

Подпоручик Иван Ненон Бонев
загинал на 11.06.1944 г.

Фелдфебел Йордан Славов Тодоров
загинал на 14.11.1944 г.

Фелдфебел Симеон Кирилов Михайлов
загинал на 10.01.1944 г.

Фелдфебел Йордан Николов Кубадинов
загинал на 30.03.1944 г.

Фелдфебел Христо Коев Цанков
загинал на 30.03.1944 г.

Фелдфебел Иван Минчев Сомлев
загинал на 16.04.1944 г.

Фелдфебел Цветко Марков Загорски
загинал на 24.06.1944 г.

Подофицер Атанас Атанасов Кръстев
загинал на 17.04.1944 г.

04 август 2009

За държавните медии и за иронията

Разбрахме, че в електронните медии е пълно с "журналисти от запаса". Много ми е любопитно какви имена ще има в списъка на агентите в печатните медии. Предполагам, че и там ще е пълно с "водещи журналисти" и "доайени", но за тях като им дойде времето, а сега за иронията...

Жестоката иронията в случая е че жертвите и техните семейства в момента плащат на "журналистите", които са им съсипали живота с доноси. Да вземем минуткото и бивш(всъщност има ли бивши?) агент Петър Вучков - според информация(в която не се съмнявам) на БТВ в казармата той е писал доноси "срещу войници, хора, които вероятно са имали роднини в чужбина и девойки, които "евентуално" имали сексуални връзки с моряци от капиталистически страни." Сега тези хора и/или техните деца(може би и техните внуци) работя и плащат данъци, а парите от техните данъци отиват за издръжка на БНТ и съответно за заплата на Петър Вучков. А агентите в БНТ и БНР не започват и не свършват с Петър Вучков. Всички доносници, който работя в държавните(държавни, а не национални!) радио и телевизия са на издръжката на своите жертви и техните семейства.

Не знам как "работилите за родината" му казват на това, но според мен "върховна несправедливост" е подходящо определение в случая.

Естествено агенти има и в частните медии, но ако някои не е одобрява факта, че Красимир Узунов или Радосвет Радев са били сътрудници на ДС може просто да спре да чете "Фокус" или да слуша "Дарик". Докато при БНТ и БНР каквото и да направи въпросният някой той ще продължава да им плаща чрез данъците си.

Затова мисля, че е време двете държавни медии да бъдат приватизирани. Така хем бюджета ще спести малко пари, хем обществото няма повече да плаща на бивши агенти, които освен всичко продължават да казват на хората какво да мислят. Ако БНТ и БНР могат да се оправят сами добре, ако не - довиждане и толкова.

24 юли 2009

Лозенската планина

Чувствам се късметлия, че живея в град с толкова планини наоколо.















23 юли 2009

Колко (може да) струва "Белене"

Онзи ден Георги Касчиев, експерт по ядрена енергетика, даде много интересно интервю за БТВ, в което обяснява колко и защо точно толкова може да струва АЕЦ "Белене" и колко сме платили до сега за проекта. Ето цифрите...

Според БЕХ(Български енергиен холдинг) за АЕЦ "Белене" са похарчени 600 милиона лева. Според Георги Касчиев сумата е между 1 милиард и 600 милиона и 2 милиарда лева. С други думи до сега всеки български гражданин(нали не се съмнявате от къде идват парите, които харчи държавата) е платил между 79(ако вярваме на БЕХ) и 263 лв(ако вярваме на Георги Касчиев).

На пръв поглед сумите изглеждат малки, но от друга страна не познавам човек, който е готов да даде 263 лв. без да знае кой ги взима и за какво ще бъдат изхарчени. Защо тогава да ги подаряваме на правителството?

Пак според г-н Касчиев строежът на централата ще струва(ако изобщо се стигне до строеж) на държавата от 10 до 13 милиарда евро. Което значи, че всеки гражданин ще трябва да плати между 1315 евро(2630 лв.) и 1710 евро(3420 лв.). С други думи хората ще трябва да работят повече, за да платят тези пари, респективно ще имат по-малко време за почивка, за себе си и за семействата си.

Ако някой иска да строи "Белене" - моля. Не съм противник на ядрената енергия, но не искам и не би трябвало да плащам за проект ползите, от който са съмнителни. Освен това да не забравяме, че в България има излишък на ел. енергия и в бъдеще това няма да се промени(повече в интервюто) - защо тогава ни е нова централа и при това толкова скъпа?

В момента не е съвсем ясно какво ще стане с проекта, когато ГЕРБ "влезе във владение", но честно казано няма да съм особено нещастен ако си останем само с "Козлодуй".

21 юли 2009

И пак за Волен

(Снимка: www.temanews.com)

През 2007 г. архонт Бинев пукаше балони с образа на Бойко Борисов, а Волен Сидеров определи ГЕРБ като "медийно-социологическият балон" и нарече Генерала (американска) "марионетка" и "куче на каишка".

Сега Атака подкрепя ГЕРБ безусловно...

Хората, които са направили моя малък политически тест най-вероятно няма да се учудят, защото са разбрали, че Волен има способността да сменя възгледите и ценностите си, когато и както му е удобно.

Способност много полезна в политиката. Мъдрият български народ нарича всеки, който я притежават "фурнаджийска лопата".