Според статистиката при атентата в "Св. Неделя" загиват над 200 души и са ранените над 500. В "Един завет" дори са публикувани голяма част от имената на убитите и ранените. Но си мисля, че имената и цифрите вече не говорят нищо на никого. Затова ето една история.
Виждам се в скромна селска стая. Край прозореца до вратата с превързан крак седи командирът на втора дружина майор Михайлов...
Пълно мълчание цари. Един лекар влиза и се спира пред майор Михайлов.
— Остави мене, докторе, виж тези двамата, тежко ранените — и посочва към нас.
В какъв полк попаднах! Всред какви хора! Ето и сега, когато пиша, макар десет години вече да е в гроба, виждам майор Михайлов като жив пред себе си.
16 април 1925. „Св. Неделя” е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара отвън, сме застанали същият, вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1 полк и аз.
— Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.
— Няма да можем, господин полковник, а и да успеем, няма да можем
да излезем.
— Хайде бе, само за пет минути.
Отвръщам, че е вече време да тръгнем за дома на Делчо Илчев (също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя). Илчев живееше срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.
— Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли — настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.
И наистина, как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение!
Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. „Клементина”.
— Чакайте — извика полковникът о. з. и тръгна с другите двама към мен.
Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!
— Остави мене, докторе, виж тези двамата — тежко ранените...
Полковник Спиридон Михайлов, 24-ти по ред в списъка на убитите офицери. Полковник Михайлов може би щеше да направи нещо хубаво ако беше останал жив. Нещо, от което съвременниците му пък и ние може би щяхме да имаме полза. Може би, но няма как да знаем. А колко още Спиро Михайловци е имало сред убитите? А какво можеха да постигнат те?
* Снимката е от блога на Павел Николов.
Виждам се в скромна селска стая. Край прозореца до вратата с превързан крак седи командирът на втора дружина майор Михайлов...
Пълно мълчание цари. Един лекар влиза и се спира пред майор Михайлов.
— Остави мене, докторе, виж тези двамата, тежко ранените — и посочва към нас.
В какъв полк попаднах! Всред какви хора! Ето и сега, когато пиша, макар десет години вече да е в гроба, виждам майор Михайлов като жив пред себе си.
16 април 1925. „Св. Неделя” е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара отвън, сме застанали същият, вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1 полк и аз.
— Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.
— Няма да можем, господин полковник, а и да успеем, няма да можем
да излезем.
— Хайде бе, само за пет минути.
Отвръщам, че е вече време да тръгнем за дома на Делчо Илчев (също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя). Илчев живееше срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.
— Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли — настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.
И наистина, как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение!
Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. „Клементина”.
— Чакайте — извика полковникът о. з. и тръгна с другите двама към мен.
Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!
— Остави мене, докторе, виж тези двамата — тежко ранените...
Полковник Спиридон Михайлов, 24-ти по ред в списъка на убитите офицери. Полковник Михайлов може би щеше да направи нещо хубаво ако беше останал жив. Нещо, от което съвременниците му пък и ние може би щяхме да имаме полза. Може би, но няма как да знаем. А колко още Спиро Михайловци е имало сред убитите? А какво можеха да постигнат те?
* Снимката е от блога на Павел Николов.
