Някой пищи.
Някой се разкъсва от писъци в край от двора, който до момента е изглеждал необитаван. Oграда заобикаля някакви бараки и с всяка стъпка в тази посока писъците стават все по-силни. Още десет стъпки - ето врата в оградата. Още десет - и целият ад се отприщва.
Там е пищящата жена – боса, мършава, облечена в дрипи. Там е и друга жена, която не може да ходи и се въргаля по земята, покрита с мухи – стотици мухи. В ужасно мръсните си ръце тя стиска здраво две дебели парчета хляб. Там е и едно момиче, което топи сухия си хляб в мръсната локва пред външните тоалетни. И след това го яде. Никой не обръща внимание.
Обяд е – в Горен Чифлик, институция в Източна България, където живеят 90 жени с умствена изостаналост и психични разстройства. Институцията е наскоро реновирана, но мястото на ужасите, бараките за "най-увредените" домуващи, не са докоснати. Мястото е добре скрито; всъщност толкова добре, че ръководителят на местната дирекция за социално подпомагане казва, че никога не го е виждала въпреки многобройните си посещения в дома. На трийсетте жени тук не е позволено да ядат с останалите. Вместо това храна им се дава зад телената ограда, която обикновено е заключена, на практика превръщайки мястото в клетка.
Това разследване, проведено предимно под прикритие в институциите за възрастни с интелектуални и психични проблеми в България, Румъния и Сърбия, разкрива доказателства за потъпкване на човешки права, нечовешко и унизително отнасяне и ужасяваща липса на грижа. То показва, че реформата в тази сфера остава разпокъсана и бавна и твърде често забравя най-уязвимите.
Явно никое Могилино не идва само. Повече за бунищата за забравени хора, четете в разследването на Яна Бюрер Тавание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар