Мръсно подсъзнание

На 10-ти ноември се сещам за фанариотския митрополит от "Ангария" на Асен Христофоров, който спял едновременно с една помакиня и с монахиня от самоковския метох, задирял по-личните моми и невести в Самоков, а когато му било скучно развличал себе си и гостите си с циганки, които играели кючек без горнища.

А, каква е връзката с 10-ти ноември - не знам. Понякога, точно, както моя любим философ Мечо Пух, просто си седя и не се насилвам да мисля.

П.П. Може пък и да има връзка. От пръв поглед личи, че Дели Матея(прякорът на смирения божи служител) е бил комунист... Точно, колко и някогашните управляващи. С тая разлика, че самоковци изгонили митрополита си цели 2 пъти, а на нас още ни е мъчно за някогашните. Даже Бойко се е разтъжил.

Междусъюзническата - забравената война

В нощта на на 16 срещу 17 юни(29 срещу 30 юни по нов стил) България напада бившите си съюзници и слага началото на Междусъюзническата война.

Пропагандна картичка, може би от Междусъюзническата война?

Подозирам, че годишнината няма да бъде отбелязана по никакъв начин. BTV и Нова, както всеки делник, ще пуснат турски сериали(За протокола - нищо против тях, обаче това е друга тема.), но съм готов да се обзаложа, че за разлика от 3-ти март, никой няма да се сети протестира. Просто няма да си спомнят какъв ден е. Всъщност и аз нямаше да си спомня. Добре че наскоро прочетох една прекрасна книга, която да ми напомни че и такава война имало.

Междусъюзническата война е забравена и не защото тогава са липсвали герои или славни битки. Забравена е защото така е по-удобно. У нас в България историята се използва като патерица - куца ни настоящето и затова се подпираме на миналото. Междусъюзническата война обаче не става за подпиралка и затова не заслужава да я споменаваме. Къде, къде по-интересно е да се занимаве с въпроси, които по никакъв начин нямат връзка с настоящето - например арийци ли са били прабългарите. Като че има някакво значение.

Но да се върнем на войната. Ако питате някой националист той ще ви каже, че всичко е започнало заради съюзниците разбойници. Това разбира се е вярно, но е само половината истина. Ето един откъс от прекрасната книга:

"Независимо от нелоялността, би могло да се каже с право и подлостта на съюзниците ни по договорните им задължения, не подлежи на съмнение, че нашата надменност и произтичащия от нея максимализъм много допринесоха не само за влошававнето на междусъюзническите отношения, но и за солунския гръцко-сръбски заговор против България и за намесванието на Румъния в Междусъюзническата война в 1913 г. В това отношение ние отидохме много далеч - появиха се византийски блянове."

И какво ни донесоха византийските блянове? Авторът на прекрасната книга продължава:

"При бързото отстъпление от Серско II армия остави на гърците цели 18 батареи(72 оръдия!). А ІV армия при Щип и Кочани изпадна в критическо положение... Много смутен от това положението на армията си, командующия генерал се обърна с молба към правителството за бързо спирание на неприятелските действия чрез вмешателството на великите сили. А пък когато, към 10-ий юлий, авангарда на румънската армия преминаваше Балканската верига и предните й отряди се явиха в с. Саранци, а турците, след заеманието на Лозенград и Одрин, се насочиха към пловдив, положението на нашата многострадална родина стана отчаяно... омаломощени, с покрусени идеали и съкрушени души, свихме смирено славните победоносни знамена уж "за по-добри дни"!"

Да, Междусъюзническата война определено не става за историческа патерица. Не обичам да чета такива неща става ми неприятно, тъжно дори. Представям си какво му е било на автора на прекрасната книга, който първо е преживял всичко това, а после го е преживял отново, когато го е писал в книгата си. Той е генерал Христофор Хесапчиев(вече го споменах веднъж, покрай поредицата за Фердинанд) и е бил наш представител при гръцката главна квартира през Балканската война. Гледал е "от първия ред" как отношенията между съюзните балкански държави постепенно отиват от лоши към ужасни. Да гърците са се държали подло и са нарушили съюзните договори, да сърбите са нарушли съюзните договори, но в момента, в който сме ги нападнали тези договори са загубили всякаква стойност. Да, румънците са нахлули в Северна България, но българските управници са знаели няколко години по-рано, че Румъния има териториални претенции към нас. Същият генерал Хесапчиев е бил посланик в Букурещ(всъщност първо дипломатически агент, а след Независимостта посланик) от 1905 до 1911 г. и през цялото време е докладвал на българските правителства, че румънците искат корекция на добруджанска граница и че смятат да търсят териториални компенсации от България ако тя спечели евентуална война с Турция. И какво са направили българските управници като са знаели - нищо. Сетили се да уреждат въпроса в навечерието на Междусъюзническата, когато вече било късно. Имаме класически случай на "Не е луд, който яде баницата..." И защо? Генералът се е изразил много точно - "византийски блянове"

Не обичам да чета такива неща, обаче трябва, защото, който не познава историята е осъден да я повтори. А византийските блянове са живи и сега. Чувал съм "патриоти" да казват, че с удоволствие биха пратили танковата бригада в северна Гърция, други открито искат да присъединяват Македония, трети си мечтаят за Одрин и Истанбул... Част от тях са обикновени хора, но други са политици, историци, "общественици". Уж са "патриоти", но ако по някаква нещастна случайност им попадне възможност да сбъднат мечтите си пак ще трябва да свиваме знамената... Толокава ли не могат да разберат?

Истинският Фердинанд. Част 6

Предишна част Към началото Следваща част

В напечатаните през 1927 г. спомени на най-даровития от гръцките князе Никола - „Моите петдесет години" - са предадени впечатленията от срещата му с царя в Солун в 1912 г. със следующите думи: „През време на обяда и след него цар Фердинанд ни учуди със своята разговорчивост, духовитост, рядко умение, както и със забележителните у него: образованост и исторически познания."

В публикуваните през 1913 г. „Спомени" от бившия английски дипломатически представител в София и посланик в Петроград Джон Бъканан той казва, че княз Фердинанд е много интересна и сложна личност, която притежава най-разнообразни таланти. Въпреки всички очаквания той се проявил като умен и опитен водител на твърде неустойчивата балканска държава. „За своя бърз културен напредък България дължи в значителна степен на неговите инициативи и предвидливост." Но независимо от тези негови заслуги, князът не притежава онези специални качества, които предизвикват народния ентусиазъм и затова той никога не се радвал на обичта на своите поданици. „Външния блясък и царската помпозност, с които обичаше да се окръжава не се харесваха на добродушния и демократичен български народ." Като отрицателни страни на характера на бившия цар Бъканан изтъкваше още: неговото щестлавие, любовта му към театралните ефекти и интриги и извънредната му увереност в умението да надхитри всички.

През септември 1928 г. в тържествено заседание на французката академия на науките беше провъзгласен за неин член бившият французки дипломатически представител в София и посланик в Петроград. В отговорната си приветствена реч членът на академията, тогава министър на правосъдието Барту, засягайки дейността на палеолога в София казал, според в. „Тан" следующите думи, които, очевидно, съдържат известно отражение от френското следвоенно мръщение към българите: „Българите са груб и работлив народ - упорит, войнствен и мстителен. Това са вълци, би казал един ден княз Фердинанд, който не ги обича, но който знае какво може да очаква за своя византийски сън от тяхната гордост и от тяхната храброст. Няма в Европа, даже и в Германия, владетел като него, който е турял в служба на своята болна амбиция една по-пресметната студенина, едно по-двусмислено вероломство и едно по-извратено коварство. Този изроден Бурбон не е в същност освен един сарайски азиатец: Той се е измамил и в трон, и във времето. Но каква личност! Вие сте го отбелязали, господине, с неизличими черти. Ако тези черти съдържат едно безчестие, грешката не е в модела, който през пет години наблюдавахте и откривахте неговите постъпки, тайните му замисли и онзи макиавелизъм, който трябваше да го заведе към държавна измяна, срама на която не могат да изкупят никакви разкайвания." Бившият италиански министър, граф Сфорца, казва, че цар Фердинанд бил „Премного гъвкав и през целия си живот грешеше поради един излишък на евтин макиавелизъм."*

В публикуваните спомени „Последните години от живота на Стоилова"**, има следующите интересни редове: „Като пет-годишен министър, Стоилов, със своя прозорлив ум и чисто, благородно сърце, беше изучил основателно и достойнствата и слабостите на Фердинанда; той бе най-компетентен да знае до къде може да отиде в своите страсти нашия княз...; както мнозина от държавните мъже в България, тъй и Стоилов свърши живота си с дълбокото убеждение, че княз Фердинанд е по природа скрит и крайно егоистичен... не един път той ми казваше: „със своя импулсивен и отмъстителен характер, княз Фердинанд ще хвърли България в някоя страшна пропаст, от която мъчно ще излезе цяла". „Стамболов публично заяви, че ако има нещо за което най-много да се разкайва, то било довежданието в България на княз Фердинанд Кобургготски. Греков в интимни разговори правеше нелесни алюзии за характера му. А Начевич, старият астрофил, не можеше да намери думи, с които да укори княз Фердинанда. За другите дейци няма какво и да се говори; те всички са били зле третирани и зле настроени против него."

Има високопоставени държавни деятели, които са играли съдбоносни роли за историята на своите народи, и макар че за осветление на техните личности и държавническа деятелност да е натрупана голяма всесветска литература, но техните души и досега са останали неотгатнати. Със своите положителни и отрицателни качества, със своите душевни противоречия и парадокси, фаталният за България цар Фердинанд, остава за нас и досега, до известна степен, една загадка. Няма съмнение, че и най-малкият принос за осветление на неговата загадъчна личност, би бил ценен материал за историографа на неговото тридесетгодишно царствувание. От непосредствения ми контакт с цар Фердинанд в продължение на много години - през които съм се наслаждавал от благоуханието на неговите рози и съм изпитвал и острилата на техните бодли - аз съм записал много характеристични в това отношение факти.

*В.„Ню-Йорк Хералд Трибюн" от 9-ий ноемврий 1930 г.
**М.Ив.Маджаров - „Демократически преглед", книга № 13 от 15-ий януарий 1928г.

Истинският Фердинанд. Част 5

Предишна част Към началото Следваща част

Пред външния висок политически свят цар Фердинанд минаваше за умен, просветен и амбициозен, но неискрен, двуличен и лукав политик и към него се отнасяха с подозрителност и недоверчивост. А в Русия и във Франция го считаха за австрийски агент-провокатор на Балканите. Видни французки дипломати изтъкваха неговата много подозрителна и некрасива роля през Балканската война спрямо Австро-Унгария.*

Но това твърдение не би могло да се аргументира с убедителни факти. На изявленията на бившия цар, след абдикацията му, пред кореспондент на в. „Берлинер тагбладт" в Кобург, че той работи усилено тридесет години, за да вкара България в германските политически води - което предизвика възмущение у българите - се погледна като на една искрена изповед. Но при липса на убедителни доказателства за подобна политическа тенденция през време на неговото царствувание би трябвало да се приеме, че целта на това царско изявление е била: да създаде благоприятна атмосфера за изгнаническия си живот на германска земя. Правдоподобността на тона обяснение се подкрепя и от факта, че той направи това изявление наскоро след като австро-унгарския министър на външните работи граф Берхтолд, от името на императора предложи на цар Фердинанд в Будапеща да напусне в 48 часа австро-унгарската територия. Схващайки добре положението на България при политическите към нея тенденции на Русия и Австрия, за да добие по-големи облаги за себе си и за държаната, бившия цар твърде похватливо лавираше между Виена и Петроград и, според обстоятелствата в дадения момент, проявяваше повече наклонност към едната или другата велики държави.

Като се е говори за отрицателните качества на цар Фердинанда, справедливостта налага да не се изпуща из предвид и грубата българска действителност в началото на неговото царствувание, и по-точно при диктаторския режим на Ст. Стамболова, младия княз беше формен пленник на своите министри. А те почти всички бяха малокултурни, невъзпитани и без морални начала и в обществения, и в частния им живот. Някои от тях бяха най-безскрупулни обирачи на държавните средства; известни голтаци - след смъртта си те оставиха големи богатства, а някои от живите и днес твърде охолно благоденствуват. За да се доберат по-скоро до властта, някои политически котерии използуваха широко печата, за да дразнят княза, изтъквайки непристойно неговия произход и развратния му младежки живот; при това алчущите за власт го отрупваха с мръсни заплашителни анонимни писма. В такава отровна атмосфера обезличения млад княз Фердинанд прекара много години. Няма съмнения, че вредните миязмии на тази политическа поквара засегнаха крехката впечатлителна душа на младия княз, макар седнал на българския престол може би и не с целомъдрена душевна чистота. За пълнота на тази характеристика на бившия цар на българите трябва да се прибавят и изказаните публично за него мнения от чужди и от наши изтъкнати обществени деятели.

Следва продължение...

*Raymond Poincare "Le Balcan en feu". Paris 1926 г.

Истинският Фердинанд. Част 4

Предишна част Към началото Следваща част

Цар Фердинанд се възхищаваше от безупречната деятелност на полезния държавен служител, но никак не се стесняваше да го използува като изкупителна жертва на собствените си безтактичности и прегрешения. Но тази некрасива характеристична негова черта би трябвало да се смекчи. Макар че неговата съвест и да не беше една от много чувствителните, но все пак често тя му подсказваше съзнанието за неоснователно оскърбление и той по косвен начин не закъсняваше да намали лошото впечатление чрез разни знакове на благоволение.

Цар Фердинанд ценеше и уважаваше способните държавни служители и осмиваше некадърните. Но ръководен от лични интереси, той често въздигаше до най-високи постове доказани посредствености. А пък за близки лични служители, с редки изключения, той държеше дълго само хора, неспособни да разъсждават и без кураж за собствено мнение. Ограничеността, безусловната преданост и безволната покорност бяха въобще изборния критерий за дворцовите служители. Достатъчно беше да се каже за някого, че е от свитата на царя, за да се охарактеризира неговия духовен образ. Такива безлични хора го придружаваха и при официалните посещения на дворовете и случваше се, че един много декориран глупец седеше на трапезата до един Делкасе или Аното. Това официално неласкателно представление на българите пред чуждия политически свят се правеше съзнателно и преднамерено, за да може царя да казва на своите високи събеседници с дълбока въздишка: „Можете да си представите колко е трудна моята цивилизаторска задача като ръководител на този прост и груб балкански народ, когото виждате тук по първите ми хора!" Пословичните безконечни странствувания на цар Фердинанд в чужбина - „manie locomotive", както го окачестви поета-сатирик, които далеч не му печелеха симпатиите на неговите поданици, бяха също един недостатък на неговата неспокойна натура, макар че пътуванията му понякога бяха полезни за държавата ни.*

Следва продължение...

*В брошурата си „Рrin Вulgaria la Constantinopole" от 1907 г. известният
румънски историк - шовинист, професор Никола Йорга, по този повод казва: „Фердинанд първи не намери за нужно да стои дълго време в една страна, която не го задоволява. Случва се понякога, че той стои в страната само два месеца в годината... но в България нищо не се получава без негово знание, понеже по тънкия си ум той превъзхожда своите поданици - мечкари."

Истинският Фердинанд. Част 3

Предишна част Към началото Следваща част

Бившият цар беше голям поклонник на максимата: „Раздели, развращавай и владей."

Той беше възвел в система разцеплението на силните политически групировки и култивираше по най-разнообразни начини покварата между българските държавници и общественици. За постигането на целта си - деспотическа концентрация - той никога не се стесняваше в избора на средствата: инсинуация, интриги и клевети. Следвайки примера на Людовика XIV за унижение и завладяване на почтени сановници, той поощряваше необуздания лукс, защото според него това беше добра лична политика - обеднялите държавни чиновници се поставят в зависимост от царските благоволения. Той често сменяше министрите, но твърде рядко по държавни съображения, или по принципиални различия - по важни въпроси, а почти всякога само по лични причини. Цар Фердинанд беше злобен и отмъстителен спрямо всички, които право или косвено неприятно засягаха неговата богопомазана особа и владетелска деятелност. Но той се боеше от упоритите и независими противници, които обезвреждаше чрез знакове височайши благоволения и облагодетелствувания.В това отношение много характеристични са случаите, например, със скърцащия зъби авантюрист Д.Ризов и с язвителния поет-сатирик Стоян Михайловски.*

Бившият цар на българите мразеше безскрупулните грабители на държавните средства. Но за да има покорни и раболепни служители, той възвишаваше днес до най-високото стъпало на военната и гражданска йерархия онези, които вчера с възмущение наричаше „каналии" и „мръсни крадци". Когато цар Фердинанд намереше, че в дадения момент някой е подходящ за използувание за политически цели, той щедро му показваше знакове на уважение и благоволение, възхвалявайки прекомерно неговите способности и уверявайки го лицемерно, че в негово лице той вижда отдавна търсения държавник. Но след като го беше използувал, без всякаква причина, без всякакъв разумен повод, той му обръщаше гръб, а при случайни срещи с него не само го пренебрегваше, но с демонстративен жест му показваше своето неразположение и даже и презирание.

Следва продължение...

* След уволнението му за некоректна дейност като търговски агент в Скопие, Д.Ризов напечата едно остро открито писмо до княз Фердинанда досежно пакосната му македонска политика. Вестникарските пасквили и заплашвания зачестиха. Настръхнал и озлобен, Ризов ходеше по софийските улици обвит в черна алмавива на калабрийски конспиратор. За да се успокои, княза му даде дипломатически пост, въпреки всестра му поквара. По случай смъртта на С. Михайловски приятелят му Кирил Христов напечата във в. „Прагер пресе" някои бележки от неиздадения дневник на покойния поет. След публикуването на най-силната сатира на Михайловски - „Книга за българския народ" - с която във вид на изповед на един източен владетел, по безпощаден начин се бичуваха методите, по които цар Фердинанд управляваше България, развращавайки държавниците, българския държавен глава се опитал да направи от сатирика личен приятел. Той почнал да го кани често в двореца. Един ден към полунощ в дома на Михайловски дошел царски адютант и, казвайки че господаря не могъл да спи, поканил го да отиде при него на разговор. Царят показал на поета голямата си колекция заплашителни анонимни писма - някои писани с кръв, други илюстрирани (разрязват му корема, вадят му червата и го обесват с тях) - подавал му ту едно ту друго на Михайловски и го молил да ги прочете на глас. После, тичайки из кабинета си, разгневен и озлобен вика: „Един народ, който е в състояние да ми пише такива писма, не заслужава да бъде управляван с добро. Аз съм ги запазил като документ. Те ще бъдат моето оправдание, когато един ден се видя принуден да хвана за гушата българския народ. Тая страна е блато, мръсна клоака! Аз с нетърпение чакам кога ще ми бъде възможно да я напусна, да се отърва от смрад!" Напразно поета се старал да разясни на царя, че не българския народ му е писал тези писма, а онези развалени политици, които царската система за управление издига.

Истинският Фердинанд. Част 2

Предишна част Към началото Следваща част

Когато беше разположен и искаше, цар Фердинанд беше очарователен събеседник. При решението на важни въпроси той не налагаше безусловно волята си, спокойно и внимателно изслушваше, променяше мнението си и приемаше съветите на своя събеседник, когато се убеждаваше в тяхната основателност и правота. Някои от добре познаващите го негови съветници се въздържаха да му говорят по големи въпроси, когато често по някакъв незначителен повод беше засегната неговата суетност или честолюбие.* В такива случаи цар Фердинанд губеше всяко самообладание и ставаше капризен и непреклонен и при най-убедителни доводи.

Но наред с творческия благотворен гений на цар Фердинанда той имаше многобройни отрицателни качества, които много вредно влияеха както за осъществяването на неговите добри инициативи по държавното управление, тъй и върху отношението им с големите и малки държави и върху неговите отношения към изтъкнатите, предани и почтени служители на българската държава. Възвишеното, умното и мъдрото се преплитаха у цар Фердинанд с дребнавото, лекомисленото, капризното и безтактното. Независимо от тънкия му и прозорлив ум, неговата душа представляваше едно много чудно съчетание от противоречия и парадоксални прояви.Често той беше велик в дребното, а малък в голямото, у него имаше, както казват французите „дребнавости на величието". Прекомерните у царя гордост, надменност и арогантност засягаха преди всичко неговите отношения към държавните глави въобще, а особено онези към кралете на Сърбия, Румъния и Гърция, на които той нанасяше,както ще се потвърди с факти, с нищо неоправдани оскърбления. А пък спрямо мнозина безукоризнени във всяко отношение и заслужили на народа ни държавници и общественици неговата безцеремонност преминаваше границата на най-елементарното благоприличие на обикновения смъртен.

Бившият цар беше голям поклонник на максимата: „Раздели, развращавай и владей."

Следва продължение...

* Като например, когато узнае,че румънския престолонаследник бил посрещнат във Виена или че някой изпъден висш чиновник му изпратил анонимно заплашително писмо; или алчущия за власт бивш министр, използувайки царското суеверие, изнася в партийния вестник зловещото предзнаменование от хвърчащото около двореца ято грачащи врани; понеже дразнението на царя с това предзнаменование многократно се изтъкваше, за да покаже,че то не му произвежда впечатление, той даде на новопостроения от него дворец името „Врана".

Истинският Фердинанд. Част 1

Фердинанд несъмнено е имал недостатъци и е правил грешки. Нямам за цел да му бъда адвокат. И все пак си мисля, че на моменти сме прекалено жестоки към първия цар в новата ни история.

Онзи ден попаднах на книгата(Или да кажа агитационния материал?) "Цар Фердинанд- циник, измамник, лицемер" и тя ми даде повод да напиша това. Издателя на книгата има претенции да ни покаже: "Истини за монарха, донесъл... неописуеми мъки на българския народ..." Но само Фердинанд ли е виновен? А правителствата, които управляваха през това време? А парламентите? А некадърниците в генералния щаб? Или те нямат нищо общо със споменатите "неописуеми мъки на българския народ" ? Някой трябва да разкаже за истинския Фердинанд...

Всъщност някой вече е разказал - генерал Христофор Хесапчиев. Герой от Сръбско-българската война и изявен български дипломат. Именно той избира хълмовете край Сливница като най-добра отбранителна позиция за българската войска. Бил е български дипломатически представител в Сърбия и Румъния, а през Балканската война е наш представител при главната квартира на гръцката армия. За заслугите си във войната със сърбите е награден с орден "За Храброст" IV степен. Кавалер още на ордените "Свети Александър" и "За военна заслуга". Изключително образован. Носител на медала "За наука и изкуство". От 1898 г. е действителен член на Българската академия на науките. Пълномощен пратеник на България на Първата конференция за мира в Хага през 1904 г.

В началото на мемоарите си "Служба на България в чужбина"* генерал Хесапчиев прави една изключително достоверна и безпристрастна характеристика на Фердинанд. На монарха нищо не е спестено, но няма и безпочвени обвинения. Като се има предвид кой е авторът и какви са заслугите му, на тази характеристика може да се има пълно доверие. Приятно четене.
_____________________________________________________________________

Следваща част

В продължение на повече от петнадесет години военно-дипломатическа и дипломатическа служба, аз бях в постоянни сношения с царът на българите. Многократно съм го посрещал, изпращал и придружавал при неговите чести пътувания и съм имал много аудиенции при него. Писал съм му писма поне два пъти в месеца, предмет на които са били или подчертавания на военни въпроси, по които съм бил изпращал поверителни рапорти до министра на външните работи, или съм го осветлявал по интересни за него случки от интимния живот на кралевските домове, при които съм бил акредитиран и из живота на висшето общество.
Цар Фердинанд не намери владетелската корона в люлката си и той сам трябваше да си извоюва тази корона и да я закрепи на главата си. Той зае българския престол на 25-годишна възраст при много тежки вътрешни и външни политически условия.Той стъпи на българска земя с опасната роля на „конспиратор" и трябваше да води усилена борба и да преживее тежки изпитания, за да консолидира положението си на български държавен глава. Съвършено обезличен от първия си министър-председател Ст.Стамболов и диктатор с желязна воля и силна ръка, княз Фердинанд неосторожно почна владетелската си деятелност с вредни за неговата популярност прояви - прекомерен вкус към външен блясък, фанатичен цербер на префинени етикети, с които искаше да порази въображението на българите - той безсъзнателно чертаеше рязка граница между своята възвишена особа и малокултурния български народ. Но тези неразумни проявления на младостта предизвикаха голямо недоумение в трезвото българско общество и туриха началото на онова недоверие към новия български господар, което той и не мисли да отстрани, и то го съпроводи до последната минута на неговото царствувание.

Безпристрастният близък наблюдател не би бил в хармония с истината, ако не признае,че въпреки това цар Фердинанд, като български господар, беше една голяма фигура, една оригинална, в неизменно душевно и умствено напрежение, но силна личност, щастлив притежател на доста силен ум, жива, отзивчива интелигентност и духовитост и с широка култура по някои клонове на науката; той често имаше дивни вдъхновения и благотворни инициативи. Неговата амбиция да остави славно име в историята на българската държава се проявяваше в неумереното му старание да разшири и възвеличи България. Той мечтаеше за славата на Симеона Велики. При това не може да се отрече, че цар Фердинанд беше един от първите будители и двигатели на големите усилия и енергия на българския народ по пътя на всестранния културен напредък. Българският народ дължи голяма признателност на бившия си цар за онзи бърз културен подем, който в продължение само на тридесет години доста го приближи до великите, с вековна култура нации и му спечели симпатиите и уважението на цивилизования свят. Дълбокото съзнание на царя за първенствующа роля в това отношение се изрази в неговите станали пословични думи, казани през 1908 г. на кореспондента на в.„Матен": „Аз съм дроба, през който диша България"

Следва продължение...

*"Служба на България в чужбина" се продава в книжарницата на военното издателство на ул. "Иван Вазов" в София. 645 страници за 70(седемдесет) ст. Не лева, а стотинки. Добрите хора направо ни я подаряват.

Когато генерал Вазов беше кмет на София

През май 1926 генерал Владимир Вазов - героят от Дойран - е избран за кмет на София. Следващият откъс от книгата му "Животописни бележки" описва какво е постигнал по време на управлението си.
_______________________________________________________________

СТОЛИЧЕН КМЕТ

През май 1926 г. бях избран за Кмет на гр. София като привърженик на Демократическия сговор. Тая отговорна длъжност заемах близо 6 години.

Поради войните столицата бе съвършено занемарена в благоустройствено отношение. Във финансово отношение - пълен хаос. Няма точни списъци за сградите, та приходите на общината не се събират редовно. Вода недостатъчна. Електрическа енергия — за осветление и за трамваите - също. Улиците непавирани и без бордюри. Трамваите - в окаяно положение. Релси — къси (6 м) и изпочупени. Мотриси недостатъчни на брой и често спират. Ремаркета - негодни. Движението на трамваите — нередовно и бавно, та гражданите предпочитаха да ходят пешком. Кланицата — гнездо на мръсотии.

През време на моето кметуване се извършиха следните по-важни работи.

Финансовата служба се приведе в ред. Приходите на общината се установиха и започнаха редовно да постъпват. Всеки гражданин бе снабден с общинска данъчна книжка и знаеше какво плаща.

Служещите в общината се стабилизираха без специален закон. Престана постоянната и срамна гавра с чиновници и други поради партизански уволнявания и назначавания.

Построи се големият водопровод Рила—София, най-главното условие за хигиена и чистота. Голямото количество чиста вода увеличи значително приходите на общинската каса. Строежът на водопровода продължи няколко години. За него дадохме стотици милиони левове. Приходите от голямото количество вода започнаха да се получават, когато вече напуснах общината.

Изобилната вода даде възможност да се увеличи електрическата енергия, което също увеличи приходите на общината. И тия големи приходи започнаха да постъпват наскоро след като напуснах общината.

Построи се модерна кланица, хигиенична, с хладилници и други, за около 100 милиона лева. Сега кланицата донася годишно десетки милиони левове чист приход, докато по-рано ние отделяхме ежегодно по 12 милиона лева за нея.

Построиха се няколко училища и голяма квартална баня. Уреди се народна баня под главната минерална баня. В минералната баня се въведоха чистота и ред и всекидневните кражби и нощни оргии престанаха.

Трамваите, съвършено запуснати, даваха дефицити. Ние ги откупихме от Белгийското дружество на износна цена и в скоро време те се много подобриха: всички релси се замениха с нови по-дълги; линиите се удвоиха и продължиха; доставиха се нови мотриси с електрическо отопление и ремаркета; построиха се много модерни стъклени чакални; движението на трамваите стана напълно редовно и по-бързо. Те започнаха да дават значителни приходи на общината.

Трамвайната работилница се разшири и снабди с нови машини и тя вече можеше да прави основен ремонт на захвърлените дотогава повредени трамвайни коли. Направиха се първите опити да се строят там съвършено нови ремаркета. Работилницата се снабди с модерна електрическа пещ за стоманени изделия, нужни за трамваите, и много други.

Построиха се електрически централи (Симеоново и Мала църква), както и две токоизправителни станции.

Също така се разшири и снабди с нови машини общинската работилница, леярницата и др.

Службата по чистотата се доста подобри. За първи път се доставиха автомобилни сметосъбирачки, поливачки и метачки. Построи се голяма казарма за служещите по чистотата, които се снабдиха и с прилично облекло.

Уредиха се за първи път няколко народни кухни, гдето бедните можеха да получат здрава и изобилна храна срещу нищожно плащане. Уредиха се нови сиропиталища. Увеличиха се помощите, давани на бедни софийски граждани - в пари и в натура.

Пожарната команда се снабди с модерни машини и с дисциплиниран личен състав. Уредиха се около 15 градинки - големи и малки. Започна се залесяването на западните окрайнина на София, за която цел се създадоха обширни разсадници със стотици хиляди дръвчета. Градските гробища се приведоха в приличен вид, прокараха се нови алеи с декоративни дръвчета, вода, помещения, морга, кражбите се прекратиха и т.н.

Уличното осветление се засили из целия град. Поставиха се много хиляди метра бордюри по улиците. И понеже гражданите с готовност си поставяха тротоари, то улиците, макар и непавирани, добиха по-приличен вид и станаха по-удобни за движение. Павирането на улиците не бе задоволително по липса на средства, обаче все пак много улици се павираха. Много улици се канализираха. Построиха се няколко моста. Основаха се общинска библиотека и музей. Започна се издаването на „Общински вестник". Построи се млечна станция - малка, за опит. Сградата на кметството се разшири значително. Започна се издаването на ежегодни сборници за извършените през годината работи, както и за предстоящите такива. В съгласие с Дирекцията на железниците се започна строежът на подлеза на Орханийското(Ботевградско - б.м.) шосе, като общината откупи и събори всичките къщи пред новата Подуянска гара. Поради върлуващата жилищна криза и наклонното към размирици бездомно население аз се съгласих с Общинския съвет да се продължи започнатото преди мене раздаване на общински места на бездомници, за да си построят жилища.

Нека кажа, че многобройните партии, представени в Общинския съвет, бяха източник на чести недоразумения, безпредметни спорове, бавене в работите и други такива. Законът за столичната община не даваше право на кмета да избира своите помощници, затова често пъти Общинският съвет избираше хора неподходящи, бездеятелни.

Като столичен кмет аз бях честит да посрещна на 31 октомври 1930 г. и поднеса от името на престолния град хляб и сол на Августейшите младоженци Негово величество цар Борис III и Нейно величество царица Йоанна.

Завърших кметската си кариера с една придобивка: диабет (на нервна почва)!

*Снимка: "Един Завет"

Георги Заркин

Едно време, когато Георги Димитров, а не Тутанкамон бил най-известната мумия в България, казват се живеело добре.

Не знам. Не съм бил свидетел. И все пак си мисля, че хора като Георги Заркин нямаше да се съгласят с това твърдение.

Коледен блогрол

Честита Коледа на всички! На днешния ден, както знаем, трябва да бъде добри, но как да съм добър с блогърите в моя блогрол при положение, че не познавам почти никого от тях? Как, как - като им дам по един линк, разбира се. Следват(част от) блоговете, които чета, подредени по азбучен ред:

Блог на Богомил "Бого" Шопов - Бого Шопов се е заел да се бори за нашите граждански права и заслужава уважение заради това.

Блог на Павел Николов - Интересен, смислен и отгоре на всичко често става дума за Вакарел, а аз съм дълбоко свързан с Вакарел. Май стана ясно защо блогът на Павел Николов е в моя блогрол.

Блогът на Templar - Щеше да е хубаво ако хора като Templar се срещаха по-често.

Блогът на Стоян Стоянов - За всички, които обичат природата и разходките в пущинаците.

Българската 1989-та - Много статии, интервюта и уникални архивни материали, които представят една гледна точна за края на комунизма, различана от общоприетата.

ЕДИН ЗАВЕТ - Възторжени идеалисти, смели до безумство, влюбени в България до фанатизъм, честни до самопожертвуване - това са царските офицери. ЕДИН ЗАВЕТ е блог за тях и за духа, който ни завещаха.

За българските работи - Ще кажа само, че чета блога на Петър с удоволствие.

Иво Инджев - Мисля, че Иво Инджев няма нужда от представяне.

Joro Pentagram - Няма по интересно нещо от действителността и блогът на Жоро Пентаграм е живото доказателство за това. Тоя човек пише невероятно! Препоръчвам ви го.

NovaVizia - Най-популярният български блог за мениджмънт, бизнес и професионално развитие. Преди време ми се наложи да пиша мотивационно писмо и реших за разнообразие да последвам съветите на Тодор Христов, един от авторите, а резултатът беше, че интервюто започна с думите: "Здравейте. Много ни хареса Вашето мотивационно писмо". От тогава винаги имам съветите му в предвид.

Road Tales - Иван Иларионов е изключително смел. Не се сещам как иначе да определя някой, който е зарязал всичко и е тръгнал да обикаля света на стоп.

Възпоменание

Поручик Димитър Светозаров Списаревски

загинал на 20.12.1943 г.

Подпоручик Георги Райчев Кюмурджиев
загинал на 20.12.1943 г.

Лобното място на капитан Димитър Списаревски

В памет на Едуард Генов (1946 - 2009 г.)

От блога на Петър.

Днес(вчера - б.м.) ни напусна Едуард Генов. Вероятно днес малцина от младите знаят за него, при положение, че в България е наложена тезата, че „ автентична опозиция на комунистическия режим до 10 ноември 1989 г. не е имало”.

Но делата на Едуард Генов говорят сами по себе си:

- През септември 1968-а студентската група на Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров организира протестни акции срещу инвазията на танковете на Варшавския договор в Чехословакия по време на т.нар. „Пражка пролет”. Генов е осъден на пет години затвор. Излежава още седем години вътрешна присъда за „намерение за бягство от затвора“. Лежал е общо 11 години като политически затворник. В затвора се сближава с Васил Узунова и Илия Минев, най-дълголежалите политически затворници в България, както и с Петър Бояджиев и Нури Тургут. Впоследствие всички ще имат общи действия срещу режима.

- През март 1987 г. Едуард Генов заедно с неговите познати политически затворници замислят нова организирана опозиция. Те предприемат и първите си конкретни стъпки, с които правят впечатление по света. Става дума за т.нар. „Апел на шестимата“, в който шестима български правозащитници, един от които Генов, изпращат открито писмо до Виенската конференция за спазването на хелзинкските споразумения. Френският вестник „Котидиен дьо Пари” пише, че „не за пръв път български граждани се обръщат открито и поименно към международни инстанции или запад­ни медии, за което по общо правило ги осъждат на няколко години затвор по чл.108 от Наказателния кодекс, но сега за пръв път подобна инициатива е подета колективно и най-вече западните адресанти обръщат внимание на инициативата и й дават публичност.” Апелът настоява, че конференцията във Виена не трябва да приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права, за всички европейски народи – като право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност.

- На 16 януари 1988 г. 16 българи, повечето бивши политзатворници, основават Независимото дружество за защита правата на човека, първата независима организация в комунистическа България. Основна фигура отново е Едуард Генов. По думите му дружеството е първата официална обществена организация от 44 години, която си позволява да държи сметка на режима за неизпълнение на международни договори и да контролира спазването на правата на гражданите. В последвалата 1989 г. именно Независимото дружество ще причини най-много проблеми на клатещата се комунистическа власт и ще допринесе за нейното окончателно събаряне.

- 1988 г. властта интернира Генов в с. Михалково, а на 13 октомври ДС му, че до вечерта на 18 октомври трябва да напусна страната. На 19 октомври Генов вече е във Виена със семейството си. Малко по-късно заминава за САЩ, откъдето продължава да говори по западните радиостанции и да подкрепя акциите на Дружеството до падането на Тодор Живков.

След десети ноември новите лидери на опозицията така и не се сещат за Генов.

Днес вероятно ще се сетят, както започнаха да се сещат посмъртно и за Илия Минев. Но историята ще съди справедливо за всички.

Бог да прости Едуард Генов!

R.I.P

о.з. полк. Петко Йотов
2 септември 1947 г. - 1 декември 2009 г.

Снимка: Новинар

Къде е българският Гроувър Клийвланд?

Имало едно време един американски президент - Гроувър Клийвланд(Grover Cleveland). През първия му мандат(1885-1889) фермерите в Тексас пострадали заради сушата, която се вихрела в щата и Конгресът решил да им помогна като им отпусне пари(които разбира се били пари на американските данъкоплатците). Решението на Конгреса наистина имало благородни подбуди, но президентът Клийвланд наложил вето и спрял парите.



Президентът явно бил късметлия, че се е родил през 19 век, защото днес с неговите възгледи щяха да го изберат ама друг път. Сега е прието, че държавата трябва да помага, а политиците не пропускат да се снимат с горките бедстващи хора... И все пак не било ли редно президентът Клийвланд да помогне на фермерите? Защо обричал горките хора на глад?

Аргументите му да наложи вето били следните:

Първо. В конституцията(американската) никъде не пише, че правителството трябва да помага в такива случай.

Второ. Ако помогне на фермерите правителството ще свърши нещо, което е от полза само на определена група хора, а според Гроувър Клийвланд(и не само) правителството трябва да служи на обществото и да върши(разбирай да дава пари за) само неща, които са от полза на всички граждани.

Трето. Президентът заявил, че американците са се доказали като приятелски настроени и милосърдни хора и на тях може да се разчита в такива моменти. Нещо повече - според него държавната помощ в такива случаи не е полезна, защото, забележете, отслабва твърдостта на националния характер и създава у хората очакването, че държавата трябва да се грижи за тях. Освен това, пак според президента Клийвланд, когато хората си помагат, укрепват братските чувства между тях т.е. стават по-сплотени. Държавната помощ би попречила това да се случи.

Гроувър Клийвланд се оказал прав - фермерите получили от съгражданите си повече отколкото Конгресът предвиждал да им даде.

Бил прав и че държавата трябва да стои настрана в такива случаи. Държавната помощ не само отслабва националния характер и разглезва населението, а и както много добре знаем в повечето случай не стига до хората, на които трябва да помогне. Всички помним големите наводнения през 2005 и 2006, а помним и че около година след това започнаха да излизат истории как парите за възстановяване били усвоени, но възстановяването не се случило. Помним взривовете в Челопечене и хората, които после се оплакваха, че сами са платили вратите и прозорците си, защото обещаната помощ така и не стигнала до тях.

Къде е българският Гроувър Клийвланд, за да гласувам за него?

Само чистокръвните българите са истински българи. Дали?

Реших да публикувам два откъса от книгата на Георги Георгиев "Един от първа дивизия". В тях се разказва за смъртта на двама българи, които с живота си са доказали, че за да се наречеш истински българин(ако мога да използвам това клише) няма нужда прадядо ти да е иранец от Памир, да си чистокръвен или да имаш някакви точно опредени гени.

"В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, загина и Иван Андонов. Храбрият трябва да бъде навсякъде храбър. Ротата имаше нужда от око. Вляво се намираше съвсем малка височинна, която пречеше да се вижда. Оттам именно можеше да се яви страшна изненада. А вляво наши части няма.

Кой желае? Излиза един храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.
Кой желае? Излиза втори храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.
Кой? Този, който командува там... край Серет, не пита вече. По същия път ще отиде и третият, и четвъртият... цялата рота, а тя трябва не само да се пази, но въобще да се опази.

- Аз ще ида — извиква право пред очите ми редник Иван Андонов, и от София, и от моя набор.

Извиква, без някой да го извиква. Става и полетява. Но пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.

И Иван Андонов падна. В същия миг на гърдите му като причастие засия сребърен кръст — орденът за храброст, който бе вече получил за предишната си храброст. В тоя миг светият кръст го опя, пречисти и заедно с другите прибра в полка на тези, които не умират.

Кой бе той? Син на чехи, внук на чехи, правнук на чехи — българинът редник Иван Антон Кисели даде живота си за България!"

"Добруджа. На 13 септември при Великъой Перикьой пада убит ротният командир подпоручик Давид Щернберг от София. Щернберг е зъболекар. Но вместо да вади на хората зъбите, когато на България се вади душата, този син на евреи, внук на евреи, правнук на евреи — българинът подпоручик Давид Щернберг предпочете да умре, но да живее. И умря пред картечницата."

Лобното място на капитан Димитър Списаревски

(виж по-долу имената на загиналите)

Паметникът на Димитър Списаревски

През Втората световна война в епични въздушни битки
при отбраната на София геройски загинаха летците:

Капитан Павел Лазаров Павлов
загинал на 10.12.1943 г.

Поручик Димитър Светозаров Списаревски
загинал на 20.12.1943 г.

Поручик Тома Йорданов Боев
загинал на 10.01.1944 г.

Поручик Иван Василев Бояджиев
загинал на 30.03.1944 г.

Поручик Любен Захариев Кондаков
загинал на 17.04.1944 г.

Поручик Димитър Стефанов Попов
загинал на 17.04.1944 г.

Поручик Веселин Николов Рачев
загинал на 17.04.1944 г.

Поручик Христо Георгиев Арнаудов
загинал на 17.04.1944 г.

Подпоручик Лука Йовков Обрейков
загинал на 09.08.1943 г.

Подпоручик Георги Христов Гочев
загинал на 27.01.1944 г.

Подпоручик Митьо Симеонов Дисов
загинал на 24.11.1943 г.

Подпоручик Георги Райчев Кюмурджиев
загинал на 20.12.1943 г.

Подпоручик Виктор Димитров Атанасов
загинал на 24.04.1944 г.

Подпоручик Иван Тодоров Стефанов
загинал на 17.04.1944 г.

Подпоручик Иван Ненон Бонев
загинал на 11.06.1944 г.

Фелдфебел Йордан Славов Тодоров
загинал на 14.11.1944 г.

Фелдфебел Симеон Кирилов Михайлов
загинал на 10.01.1944 г.

Фелдфебел Йордан Николов Кубадинов
загинал на 30.03.1944 г.

Фелдфебел Христо Коев Цанков
загинал на 30.03.1944 г.

Фелдфебел Иван Минчев Сомлев
загинал на 16.04.1944 г.

Фелдфебел Цветко Марков Загорски
загинал на 24.06.1944 г.

Подофицер Атанас Атанасов Кръстев
загинал на 17.04.1944 г.

Георги Ст. Георгиев

Дами и господа пред вас е снимката на Георги Георгиев.

До сега тази снимката не можеше да се намери никъде в интернет, но от няколко дни е публикувана в ЕДИН ЗАВЕТ*. Най-после можем да видим как е изглеждал този достоен българин.

Вече писах кой е Георги Георгиев и защо е важно да знаем за него и за неговата книга "Един от първа дивизия" и все пак ето малко припомняне...

За Георги Георгиев:

"...Роден съм на 4 декември 1896 и с набора си (46) завърших Школата за зап. подпоручици, както се наричаше тогава, във възможно най-кратко време - 5 месеца и 12 дни. Попаднах в един от най-добрите полкове - 41-ви пехотен, Първа софийска дивизия. Участвах в Добруджа, гдето бях тежко ранен при първата атака на Кубадин - картечен куршум прониза гърдите ми до самото сърце. Военноинвалид съм. После в Румъния - страшните уморителни походи, боевете и студовете на Серет - 35 под нулата. Македония - най-напред в Завоя на Черна и после до края в Битолското поле. Попаднах в заложничество (в състава на трите дивизии: Първа, Шеста, Сборна - 80 хил. души). Организирах бягство и с четирима офицери избягах, като за единадесет нощи минах 230 километра. Газих в брод Вардара съвсем гол (13 ноември, в 3 часа през нощта).

В полка осем души поручици, седем от които гимназиални учители и адвокати и един на действителна служба, бяха взводни командири, аз подпоручик, студент с един семестър и на 21 година бях ротен командир. Действующият поручик подаде рапорт до командира на полка с оплакване как може той, по-възрастен от мене, с един чин в повече и действующ, да е взводен, а аз ротен. Но командирът на полка сложи на рапорта му следния надпис: "Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство."

И за "Един от първа дивизия":

"Един от първа дивизия" не е само наслада на читателя, но и диадема на нашата художествена книжнина. По достойнство, тя не отстъпва нито на "Огънят" на Барбюс, нито на "На западния фронт нищо ново" на Ремарк. Тя е и нещо повече. Тя ги превъзхожда не само със своята по-голяма картинност, но и поради по-голямата си топлота, сърдечност, човечност и размисъл."

Ив. М. Илиев

*ЕДИН ЗАВЕТ е блог за офицерите от царския офицерски корпус и техните потомци. Препоръчвам ви да го посетите дори да не се интересувате от история - няма да останете разочаровани.

P.S. "Един от първа дивизия" може да свалите от тук.

P.P.S. Снимката е публикувана с разрешение.

Помни войната

Борис Дрангов... Какво да пиша за него? Снимката му казва повече от хиляди думи. Велик човек с велика душа. Велик българин. Велик войн.
















Хубавата новина около Борис Дрангов е че неговата най-известна книга...

"Помни войната"
Съвети за строеви офицери

(щракнете върху картинката)

...вече е достъпна онлайн. Тук отново трябва да благодаря на dibo от Бойна слава, който помогна това да се случи.

Скоро е годишнината от Априлското въстание и се замислих какво е общото между Борис Дрангов и героите от Април 1876 година?

И той и те са били родолюбци на дело, а не само на думи.

И не забравяйте...

“Всеки пожънва що сее. И както постила- спи."

и

"Бъди възторжен идеалист: смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвуване"

Един от първа дивизия

Преди няколко месеца прочетох тази статия на Калин Донков и от тогава съм почитател на Георги Георгиев и неговата книга "Един от първа дивизия".



Давам си сметка, че най-вероятно този автор и това заглавие не ви говорят нищо затова нека видим един откъс от статията на г-н Донков:

"...Роден съм на 4 декември 1896 и с набора си (46) завърших Школата за зап. подпоручици, както се наричаше тогава, във възможно най-кратко време - 5 месеца и 12 дни. Попаднах в един от най-добрите полкове - 41-ви пехотен, Първа софийска дивизия. Участвах в Добруджа, гдето бях тежко ранен при първата атака на Кубадин - картечен куршум прониза гърдите ми до самото сърце. Военноинвалид съм. После в Румъния - страшните уморителни походи, боевете и студовете на Серет - 35 под нулата. Македония - най-напред в Завоя на Черна и после до края в Битолското поле. Попаднах в заложничество (в състава на трите дивизии: Първа, Шеста, Сборна - 80 хил. души). Организирах бягство и с четирима офицери избягах, като за единадесет нощи минах 230 километра. Газих в брод Вардара съвсем гол (13 ноември, в 3 часа през нощта).

В полка осем души поручици, седем от които гимназиални учители и адвокати и един на действителна служба, бяха взводни командири, аз подпоручик, студент с един семестър и на 21 година бях ротен командир. Действующият поручик подаде рапорт до командира на полка с оплакване как може той, по-възрастен от мене, с един чин в повече и действующ, да е взводен, а аз ротен. Но командирът на полка сложи на рапорта му следния надпис: "Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство."

Награден съм с три ордена за храброст, два от които са златни, първа степен. За бягството от заложничество командирът сметна, че това е подвиг, представи ме, бях награден с Ордена за военна заслуга, със зелен венец (военно отличие). Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната "Един от Първа дивизия", които за седем години претърпяха пет издания..."



Впечатляващо, нали? А освен всичко друго Георги Георгиев е и невероятен писател. Тук аз отново ще млъкна и ще оставя другите да говорят за книгата:

"Тая книга ще стопли много български сърца."

Димитър Талев

"Един от първа дивизия" не е само наслада на читателя, но и диадема на нашата художествена книжнина. По достойнство, тя не отстъпва нито на "Огънят" на Барбюс, нито на "На западния фронт нищо ново" на Ремарк. Тя е и нещо повече. Тя ги превъзхожда не само със своята по-голяма картинност, но и поради по-голямата си топлота, сърдечност, човечност и размисъл."

Ив. М. Илиев

"Не познавам втора българска книга с преживелици от войната, която тъй умело да изтъкне покрай чисто военното - човешкото във войната, именно подвига и другарството."

д-р Алфред Лауфер

Да обобщим - три ордена за храброст, Ордена за военна заслуга, рана в гърдите, бягство от плен и една от най-хубавите български книги за Първата световна война, която за седем години е преиздадена пет пъти. Наистина впечатляващо.

Следва логичният въпрос - Как така, по дяволите, днес почти никой не знае за Георги Георгиев и книгата му? Елементарният отговор би бил - заради комунизмът. Вярно книгата е била забранена, но комунизъм няма от 20 години. Освен това нали днес патриотизмът е на мода? Така де първото нещо, което прави всеки, който иска да влезе в парламента е да се преквалифицира в патриот или още по-добре в националист.

Тогава? Според мен отговорът е много прост. Всякакво сравнение между него и днешните националисти и патриоти веднага ще разкрие колко жалки са те всъщност. Затова е по-удобно Георги Георгиев да бъде забравен.

Благодарение на dibo от форума Бойна слава “Един от първа дивизия” вече може да се намери и в интернет, така че мога да ви пожелая само приятно четене.

А за край ето един откъс от книгата:

"Какво от нашата дивизия остана? -
Името й само.
Макар тя отдавна не под знамената, името остава, ще остане вечно,
догдето не мине време бързотечно,
догдето живее последния шоп!
Сами знамената се преклониха пред него!
Сами знамената се преклониха пред нас!"