В късния следобед на 6 септември 1916 г. Тутраканската епопея вече е към края си. Българите са овладели румънските укрепления и самия Тутракан, а румънци, в безпорядък и паникьосани, бягат и се опитват да достигнат отсрещния бряг. По-долу ще да прочетете част от спомените на артилерийския полковник Сава Стоянович за това как е завършил този паметен за нас и трагичен за румънците ден.
Запътих се нататък, уж за да се ориентирам по-добре, но всъщност — да си го призная — обзет от желание най-после да видя и да се полюбувам на величествения и грандиозен вдъхновител на толкова поети и патриотични песни —
тихият бял Дунав, който, уви, се оказа жълт и мътен като боза...Тук пред мене се откри такава потресаваща жива панорама, която ще остане дълбоко и неизличимо врязана в паметта ми, дорде съм жив. На туй място една голяма част от румънската войска (гарнизона) се е опитала да си пробие път по шосето и да избяга към Силистра. Затова в плътни маси пехота, кавалерия и артилерия са се втурнали като отприщен бент из тясното дефиле, което представлява шосето между Дунава и брега, и с отчаяни усилия са се помъчили да скъсат нашия кордон. Обаче заприщени в тази фуния отпред и от фланг — от наши пехотни части (около 2 роти само), които отначало ги посрещат с вихров адски пехотен и картечен огън, а после и на нож, — те биват разбити и принудени да се върнат, като покриват с трупове шосето на едно протежение около 2 км. Хора, коне, обърнати и изоставени коли и оръдия, ракли, захвърлени пушки и раници — всичко на камара, на каша.
Тук особено се отличила ротата на поручик Руменов от 1-ви пех. полк, която била изпратена в поддръжка на този фланг. Фелдфебелът (или някой подофицер) от тази рота, начело само с един взвод храбреци, се хвърля на нож върху изплашените румъни и успява да изтръгне из ръцете им едно полково знаме.
Настъпилата паника и бъркотията между власите в тази колона са били тъй големи, че едни други се издушили, изпотъпкали и наблъскали из Дунава. Разправяха даже, че една цяла запрегната батарея в кариер, с топове, хора и коне се нахвърляли в Дунава, обезумяла от ужас. Много е вероятно в оная залисия и потънали в непрогледни облаци прах, те без да виждат, да са се наблъскали един подир друг в пропастта. А може би и да са търсили мост на туй място, както после казваха, че именно там по-рано са били построени два понтонни моста. Те обаче по-после били вдигнати нарочно по заповед на командващия румънската армия, за да не бягали войниците му.
Тъй или иначе, то е грозна картина да гледаш цяла батарея да се нацамбурка презглава във водата. Нещо като Наполеоновите кирасири в трапа при Ватерло...
Обаче всичко туй все пак е нищо. Цялата тази, макар и грозна картина на локви и купища разкъсани конски и човешки трупове, но вече мъртви, е нищо в сравнение с живата, говореща и стенеща панорама — жива картина, поразителна със своята грандиозност, потресаваща със своя ужас и трагизъм... Туй бе гледката на исполинския Дунав, който безучастно, тих и невъзмутим, влачеше хиляди човешки трупове. Бих го сравнил с Лета, но тя отнася във вечността само безмълвни души, докато тук виждаш и главно чуваш живи хора как се гърчат в агония и издават сърцераздирателни писъци в предсмъртен страх...
Отначало аз не можах да разбера нищо... За момент се спрях в недоумение. Гледам: Дунав по цялата му широчина (около 2—3 км) почернял от хора, които плуват, из въздуха се носи някаква неопределена врява, като гюрултията на деца-ученици в междучасие. В следващия момент обаче, когато се взрях по-внимателно в безкрайната повърхност на неумолимата водна стихия и когато ушите ми, като че ли за миг заглъхнали при тая гледка, отново почнаха да чуват неумолимата трескотня на пушки и картечници, "откровението" като електрически ток незабавно блесна през мозъка ми във всичката си яснота и страхотия... Неволно раменете ми се свиха, главата се разтърси нервно и усетих студ и тръпки като от треска... То беше нещо наистина страшно и грозно. Само претъпени нерви, каквито бяха нашите в този момент, могат безнаказано да изтърпят такава тежка сцена.
След отбиването им и от последната опорна линия, отчаяни и ужасени от неумолимия и страшен български нож, румънските тълпи се втурват лудо към брега на реката, търсейки напразно мостовете — единствената им останала надежда за спасение. . . Уви, пред тях се изпречва страшната водна стихия. Тогава те се нахвърлят върху стоящите под пара на пристанището параходчета, шлепове и катери, дето в бързината на качването голяма част полетяват из вълните. Но и тия няколко параходчета и шлепове не са в състояние да поберат тая многохилядна тълпа. Претоварени и натъпкани, както само страхът и опасността могат да тъпчат хората, те отплуват бавно за отсрещния бряг. В отчаянието другите се впускаха да къртят и мъкнат, отдето намерят, греди, дъски, корита и какви ли не още, възсядаха ги или се обесваха за тях като корабокрушенци за парче мачта и се впускаха по вълните, като гребяха с ръце вместо с весла... Тук-там се чернеят и отделни малки лодки, препълнени, та водата почти ги прелива, и те гребат с ръце. Най-после и гредите се свършват, а паниката, страхът гонят като бич. Тогава мнозина се решават на последно средство — да преплуват Дунава. И едни голи, други полусъблечени, се хвърлят във водата със силата и енергията, които надеждата и отчаянието дават, почват да се борят със страшните мътни вълни.
Сега пък гледай какво правят пижетата в същото време. Едни накацали като соколи по стръмния и висок бряг, гледаха и с видимо удоволствие се наслаждаваха от гледката — пък и наистина беше хубаво, дявол да го вземе, през оня ясен ден, и то до залез слънце, което всичко позлатява, да гледаш широкия корем на обтегналия се Дунав, а зад него необятната влашка равнина. Други пък, пръснати на групи из лозята по склона, като при хайка за диви зверове, насочили пушки и картечници, само причакват вълните да отнесат по-близо нещастните румъни и ги чукаха един по един. И рядко отиваше куршум напразно — един ако не улучи, в друг ще попадне... Целият Дунав сега приличаше на грамаден сив дамски воал с гъсти черни точици. Това бяха хиляди глави и гърбове, а между тях тук-таме се чернее по някое корито — лодка, дъска или дълга греда, на която от двете страни са се заловили с едната си ръка десетина души и се мъчат да плават, като си помагат със свободната ръка като с гребло.
И туй нещо все си върви, полека, непрекъснато. Едни черни точки се изгубват, изчезват, други се появяват отгоре и все прииждат... Гледаш сега някой нещастник румънин, на когото мократа и лъскава коса се чернее над водата, прави отчаяни усилия да стигне на брега, като маха с ръка и нещо вика, търси милост и пощада. Но куршумите свирят и току-виж — черната точка изчезнала, за да се покаже след малко черен гръб...
А съдбата на злополучните лодки и греди... Тях пък преследваха и просто гълтаха като акули картечниците.
И виждаш ясно как нещастните намаляват постепенно, един по един клюмват, откъсват се от гредата и изчезват, докато най-после остане само една дълга черна греда да се клатушка лениво по вълните. А колко гърбове се обърнаха и изчезнаха, колко такива самотни греди и лодки повлече Дунав надолу—не зная. Мисля, че ни една не отмина пълна...
Пред нас, малко по-долу, по средата на Дунава, лежи като грамаден дреднаут един дълъг песъчлив остров, обрасъл с висока гора и върбалак, нарече Косуй — точно срещу устието, дето р. Козгун се влива в Дунава. Този остров, който за румъните излезе не по-малко фатален от самия Дунав, аз нарекох Острова на смъртта.
Грабнати от немилостивите вълни и отнесени от течението на Дунава, румъните сякаш скоро изгубиха куража и надеждата да могат да стигнат до спасителния отсрещен бряг, затова и забелязах, че по-голямата част от тях търсеха спасение или поне отдих на този песъчлив остров, легнал по средата на техния отчаян път. Обаче малцина бяха щастливи да стигнат до него. Тук при раздвоението на водата, което този остров предизвиква, течението беше извънредно силно — макар и на вид незабелязано — особено откъм дясната страна, като по-тясна и дето ставаше едно малко пречупване и извиване на реката. И когато мислиш, че вече ха-ха ще се докопат до брега, изведнъж току гледаш — водата ги повлякла надолу, пак покрай нашия бряг. И старата картина на изтреблението започва да ги довършва.
Но и "щастливците", успели със сетни сили да се доберат до ниския бряг, скоро трябваше да проклинат туй измамливо спасение... Гледаш ги как по един или по няколко души, бърже изскачат от водата, изправят се и хукват, по видимому осенени вече от надеждата за спасение, по сухия пясък да стигнат по-скоро навътре в гората, дето предполагаха, че вече ще бъдат запазени и осигурени. Но почти веднага подир тях заклокочваха картечниците и стотици куршуми пръхват като пилци право насреща, прошарват пясъка и проникват и в най-затънтените кътове на гората. Едни от "спасените" още на самия бряг почват да се залюляват и премятат голи върху пясъка, но и успелите да стигнат и да влязат в гората, не излизаха вече... Може би и до днес почиват там...
Техните другари, идещи отгоре и след тях, виждайки тази участ, още отдалече почваха да употребяват свръхчовешки усилия, за да се отдалечат, колкото се може по-навътре и да попаднат в другото, отвъдното течение. Но вълните сякаш нарочно ги тласкаха все към нашия бряг. Широк е пустият му Дунав, пък и течението — тъй мощно. Едва успяват да се отдалечат на 100—200 м навътре и силите им вече ги оставят — пък и страхът помага... и те се предават безпомощно на милостта на вълните.
Само малка част, било с дървета, било плувайки отделно, бяха наистина щастливи да преплуват Дунава и да се доберат до отсрещния бряг, за да разправят на своите братя отвъд какво нещо е българската фурия...
Известно е какви пакости, какви безобразия, какви жестокости и гадости извършиха румъните у нас през 1913 г. Те станаха причина да бъде унизена България, оскърбиха кръвно цял народ, след като оскверниха земята ни и заграбиха чисто български градове и села. Тъй че в сърцето на всеки един от тия, които сега тъй хладнокръвно и със задоволство ги избиваха, както земеделецът избива вредни гадини, които причиняват пакости на нивата и селото му, зееше драскотина, от която капе кръв.
А от такива пострадали и озлобени хора да искаш милост и опрощение, не е по силите на човешката природа.
Сам Дунава влачеше и поглъщаше техните трупове невъзмутимо и с ледена безучастност, сякаш и той чувстваше някакво удовлетворение... Самата природа като че ли шепнеше тайнствено: "Има висша правда!"
Но колкото и да имаше и в моята душа омраза към румъните, при тази ужасна гледка чувството на човещина пак заговори у мене. Отивам при някои от войниците и им казвам меко: "Стигате, момчета, съжалете ги, ма'нете вече — и това им стига..."
— Маке, — отвръща пижо и клати глава заканително, — че го жалим... Оти он мене пожали, кога тогаз ми завлече воловците и заарето, та ми оста'ше децата без леб... Нека сега пие вода, да види благи ли бе'а кокошките.
Според моята сметка повече от 10 000 румъни Дунав погълна и отвлече в този ден.
Към 3,30 ч сл. пл. батареите пристигнаха и се настаниха по гребена на указаните им места. Цели за обстрелване имаше толкова много, че човек не знаеше къде по-напред да бие. Освен лодките и отделните параходи и шлепове, които се мъчеха да спасяват каквото могат, вдясно, прикрити зад гористия остров, сновяха 3—4 монитора, които биеха от фланга със своите чиличени стомнета. Обаче 4-а батарея ги разгони. Покрай кея на отсрещния бряг, дето бяха пристанището и гарата на гр. Олтеница, на едно продължение на около 8 км стояха наредени маса параходчета и шлепове, натоварени едни с храни, други с хора, които бързаха да се спасяват. По самия бряг — мравуняк от народ, бегълци. Навътре из полето и на шосето за гр. Олтеница се движеха отделни колонки от войници, навярно закъснели подкрепления. Недалече от брега две батареи си даваха напразно зор да ни безпокоят.
В самия гр. Олтеница, особено на югоизточния му край, дето беше гарата и митницата — страшна суматоха и движение на хора и коне, както и на локомотиви, които бързо закачваха по някой и друг вагон и с пълна пара се понасяха по равното поле към вътрешността.
На пристанището стърчаха два петролни резервоара, на които подпоручик Тодоров с няколко гранати им видя сметката...
Бях заповядал на същия да прошари с прогресивен огън и целия гр. Олтеница. Обаче веднага отмених тая заповед, като взех предвид, че там сега е пълно — натъпкано с жени и деца от околните села. Иначе с удоволствие бих разпердушинил целия град, понеже ми казаха, че в този момент там бил румънският клавнокомандващ, който на един моторен шлеп, заедно с щаба и автомобила си беше заблаговременно офейкал от Тутраканския бряг. Той бе единственият румънски големец, който успя да се отърве от плен.
Капитан Данчев (3-а батарея) зачеса измъдрените покрай брега шлепове и в скоро време два-три от тях се вдигнаха в пламъци. Гледката на горящите шлепове беше интересна (беше почнало да се смрачава), но още по-интересно бе потъването на тия продупчени от снарядите, които потъваха вследствие нахлуването на вода в тях — как постепенно се снишават, полегнат на една страна, повдигнат нос, после вирнат задницата нагоре и задълбаят напред, докато остане някоя мачта да стърчи над вълните.
Не се стърпях (вандалщината се прояви у мене) и взех едно оръдие под моя команда и продъних няколко шлепа — на война никакви храни не се оставят на противника...
Но истинско удоволствие, което не исках да отстъпя никому и за което още отначало си запазих изключително право, това бе запалването и разрушаването на грамадните петролни резервоари, разположени вън от града, недалеч от югоизточния му край.
Това бяха 7 или 8 исполински сиви казани, разположени в шахматен ред, които отдалеч изглеждаха като старовремски кули и които успях да запаля един по един — всички.
Увлечен от тая операция, в която вложих всичкото си изкуство и амбиция, не забелязах как скоро мина времето и се свърши денят. Но затуй пък постигнатият ефект бе чудесен, гледката — феерична.
