Мерим Тенев е написал много интересна статия за състоянието на българските медии. Понеже мисля, че това трябва да се прочете, публикувам текста с негово разрешение. Болднатото е от мен.______________________________________________________________
Скандали, разработки, доклади, СРС-та. Изводът от цялата тази помия е, че почти нищо в малкия и твърде неспретнат Булгаристан не се случва случайно. Че някой цели нещо или разиграва поредния театър в негов интерес и на тези, които седят около него. Както и как да се изманипулира общественото мнение, чрез предизвикани скандали, за твърде лични ползи, но този някой да излезе и герой от образувалото се мочурище.
Другият извод е и, че службите се занимават повече с това дали медиите говорят и пишат против управляващите, а не с други по-съществени задачи.
Другото, което не може да не ме отврати е, че изважданите по лъжичка на час досиета (цели двайсетина години) след началото на т.нар. “преход” показаха и друго важно нещо.
Водещите журналисти и преди, и сега не са случайни хора и дори и да са били случайни някой ги е вкарал в кацата с мед и много други .....Проблемът ми е, че никой от тези хора не излезе да разкаже историята си преди да бъде публикуван в списъците на ресорната комисия.По-важният въпрос, който обаче никой не поставя е дали и сега се вербуват журналисти. И дали след години, при някакво незнайно ново обръщане на нещата, няма да вадим пак досиета.
По този повод, Методи Андреев, бивш председател на Комисията по досиетата, разказва през декември 2008 г. пред в-к “Новинар” нееднозначно:
“Няма служби в света, които да не се интересуват от журналистите, които контактуват с много и различни хора. Няма лошо да се работи професионално между двете съсловия. Но е порочно, укоримо и неморално съвременните служби да гарантират кариера за тези журналисти, с които работят.”
Впечатляващото е, че годината е 2008, а не 1989....А краткият коментар може да бъде, че винаги трябва да търсим мръсотията зад блясъка, както пишеше в една дебела книга...за рекламата.
Никога нищо не се е променяло
Едни от най-щастливите ми професионални години са тези, в които работих като кореспондент на българската секция на Би Би Си в Атина. И както от Лондон не ми беше налагана цензура, с единственото условие материалите да спазват високите професионални норми и етичния кодекс на Би Би Си, така доста български представители не рядко са се опитвали да “контролират” съдържанието на предаденото от гръцката столица. Или впоследствие да се опитват да въздействат...
Примерите, които ще опиша са характерни за начина на мислене и работа на “наш’те” хора.
Годината е някъде 2000-2001. Заформя се един от най-големите скандали между България и Гърция. Официалният повод е, че от администрацията на МС е изпратено официално писмо, в което се заявява, че БТК-а не може да бъде продаден на гърците, защото това представлява заплаха за националната сигурност. Би Би Си първо от българските медии отразява началото на скандала. Последвалата медийна война е може би добре позната или добре забравена. Факт е, че Би Би Си я проследи от началото до официалния й край...
Кореспонденциите ми от Атина стават повод “добросъвестен български гражданин” в Атина, когото познавам и предполагам, че има тесни връзки с посолството ни, да ми дойде на гости и да ми обясни и препоръча, че така не може да продължава и ако не спра да съобщавам подобни неща положението ми ще се затрудни. И не защото на мен могат да направят нещо, поне докато работя за Лондон, но да не забравям, че имам семейство и роднини в България.За неочаквания гостенин и разговора с него е уведомен прекият ми началник в Лондон и той предлага да изпратим протестно писмо до Външно. Нещо, което отклонявам и съжалявам за това в настоящето...
Прекият резултат от моето неблагоразумие е, че достъпът до всякаква информация от българското посолство в Атина е отрязан.След като се виждат, че с лошо няма да стане, година-две след гореописаното, изведнъж конкретен човек от посолството започва да ми се обажда често с предложение да изпием по кафе. В даден момент той започва да ме моли за меко казано твърде странни услуги. Например, понеже съм запознат с медийния пазар, да му помогна с информация кои са собствениците на гръцките медии и други подобни щуротии. Единствената подробност е, че информацията за собствеността на всички медии в страната е публично достояние и даже се преподава в първи курс на Департаментите по медии на гръцките университети.В един момент толкова ми писва, че отклонявам всички следващи покани за “кафета” и историята, надявам се, приключва.
Още една характерна случка. Второ посещение на държавния глава Георги Първанов в гръцката столица.
В конкретен момент шефката на пресцентъра му Бойка Башлиева идва при мен и започва да ми дава доста приятелски съвети как да не включвам конкретно инфо в материала си за Би Би Си, появило се в гръцката преса, защото било ирелевантно към посещението, а и така ще злепоставя тази “толкова успешна визита”. Ако не знаете, когато български журналисти пътуват с наши делегации в чужбина, посолството им дава превод на прегледа на съответния местен печат, за да могат да го включат в кореспонденциите си. И както често се случва - тъй като не знаят езика и дали прегледът е пълен, журналистите често “лапат мухите” и ги тиражират по медиите си, без да се замислят, че може и нещо “очернящо” да липсва или да е изрядно замазано.Годината е 2004. Олимпийските игри са в разгара си, а аз съм на прием в т.нар. Българска олимпийска къща (такива правят всички страни в града-домакин. Това беше първата подобна изобщо на България). В двора имам честта да се запозная с новия ни консул в Атина – симпатичен млад човек.
С изненада обаче, когато разбира за къде работя, този 30-тина годишен младеж изпада в тих ужас и кротко ми заявява, че очевидно работя за “една вражеска и зле настроена към нас станция”. След краткото онемяване от моя страна, повече никога не се видяхме...Българският период – времето на разочарованието и тъмницата в държаватаПрез пролетта на 2005 г. се завърнах от Атина, след като вече и неофициално знаех, че дните на българската редакция са преброени. Нещо, което нямаше нужда и някой да ми казва, след като бюджетът беше така сериозно орязан, че не достигаха пари за елементарни неща.
След няколко месечно лутане и невъзможност да си намеря работа, все пак се озовах в “Хоризонт”. След едномесечно чиракуване без пари, през юли 2005 г. бях и назначен.
Свобода съществуваше, което приятно ме изненада. Най-голяма беше тя за “лидерите” на бунта срещу Бориславов. (Мисля, че всички следващи шефове се страхуваха от конкретните личности и затова им предоставяха и свободи, които за повечето не съществуват)
Набързо ми беше обяснено и, че ситуацията е следната: ресорните репортери са като най-сериозните пи ар-и на ресорите, които отразяват и защитават управляващия ресора им като зеницата на окото си. Нещо, в което в последствие щях да имам шанса да се убедя и лично.Установих и, че цензурата е доста модернизирана. Не че някой ти забранява да кажеш нещо, но то просто никога не достига като информация до теб в нюзруум-а. Но пък ако си го намериш сам, няма кой да те спре да го кажеш в ефир...С изключение на факта, че за да бъдеш назначен от друга медия в БНР, се прозвъняват, от най-висше място, поне няколко телефона, за да се докаже, че на предишното си работно място си отразявал ресора си пристойно и тези, които си отразявал не са недоволни....Другият фрапантен случай от този период е един преглед на печата в новините, който предизвиква нервен срив в социалната министърка Емилия Масларова.
Вестниците бяха публикували нейна снимка как тя инспектира условията в шивашка фабрика. Сред обикновено облечените женици, на снимката се виждаше как тя е с палто, което струва поне заплатата им за година напред. Нещо, което беше отбелязано от моя колега в ефир. Целият последвал тормоз, който му беше хвърлен от самата Масларова, нейната шефка на пресцентъра и ресорният репортер в “Хоризонт” върху нещастния човек, дръзнал да направи такъв коментар, беше неописуем... "Покани", направени лично от Масларова да отиде в кабинета й, за да си проведат “един сериозен разговор” и т.н. Въпреки, че шефовете бяха осведомени за големия проблем, създаден от журналиста – никой поне пред нас и официално не го защити... Тормозът за този човек от Масларова и екипа й продължи цял ден. И беше като назидание и предупреждение за другите от новините да внимаваме.Властта в “Старата къща” се смени през 2007 година. Новият генерален директор Валерий Тодоров беше посрещнат с леко недоверие. Той обаче ни събра и ни обясни как нещата ще се променят и то само за добро. “Хоризонт” щяло да стане едно модерно радио, с хубава музика и по-малко “безсмислен” говор, както и че заплатите ни поне ще се доближат до тези в другите медии. И до този момент там си остават едни от най-ниските в бранша.
Сега си давам сметка, че приказките за модернизиране са били отлична форма за ограничаването на “неудобната” реч, но не и на безсмислената. Защото никой не се караше, ако някой е провел дълго интервю на живо, ако то не би създало проблем. Но имаше проблем, ако то не беше удобно и проблемът винаги се подчертаваше, че е в дължината.
Заради изключителния малшанс новините да са едно от най-слушаните неща по Радиото – там "реформата" беше най-радикална и безмилостна.
Президентът Първанов се превърна в свещена крава. Всички бяха наясно, че критиката срещу него е равна на много проблеми и лични професионални главоболия.За първи път, откакто аз бях там, и разни управляващи започнаха да звънят директно в нюзруум-а и да искат обяснения защо едно или друго не е минало или е минало така.Шефката на пресцентъра на БСП
Жанет Пашалиева много обичаше да си говори с новоназначените от новия шеф продуцент новините и продуцент репортери. Един път Пашалиева беше толкова изнервена, че съобщаваме, че на проведените местни избори казваме за по-малко спечелени общини от БСП, което обаче си беше факт. Просто й се искаше да са повече, така като твърди Партията, и репортерът беше задължен да пренапише новината си, защото така се иска...въпреки несъгласието му с опорочаването на фактите. Заглавието на “редактираната” версия беше кръстено от репортера във вътрешната система на БНР “БСП не може да брои”.При прочитането от мен на друга новина, сгреших ударението на фамилията на зам.-министър. Реакцията беше мигновена. От високо ниво ми се обадиха да ме нахокат, явно защото зам.-министърът е бил твърде недоволен. Наложи се да изчета новината отново в следващата емисия – на челно място, с правилното ударение, въпреки че самата новина беше изключително маловажна. С ужас научавам, че този човек щял да става говорител на БСП!Най-голямата проява на
цензура върху мен, обаче, беше при освиркването от работници на министър Петър Димитров в Пловдив, който отиде да ги успокоява при обявяването на затварянето на предприятието им. Въпреки че новината беше публикувана в редица сайтове, и беше изпратена и от кореспондента ни в Пловдив, бях “горещо помолен” от продуцентите –цензури да я сваля от водещите новини при откриването на Вечерния бюлетин на БНР. Не стигаше това, ами влизайки в студиото и зачитайки новината се оказа, че тя е редактирана, и прочистена. Нещо, което осъзнах при четенето в студиото. Липсваха освиркванията, недоволството...Като цяло излезе, че Петър Димитров е бил посрещнат на бял кон от щастливите работници...Не искам да коментирам
случаите, в които неудобни звуци на опозиционни политици са орязвани, защото така... Нещо, което научавахме в ефир при излъчването на емисиите, заради разликите в съдържанието и времетраенето им.През пролетта на 2008 г. бях помолен да водя четиричасов следобеден празничен блок. Основната предложена тема беше за блоговете и блогърите. Тема, която мина през одобрението на ръководството, поради незнанието на шефовете за опасността, която крие.
Друга тема от предаването – интервю с гей-поета Николай Атанасов за стихосбирката му с гей поезия и за това що е то гей поезия и има ли нужда от нея – не успя да прескочи летвата. Причината беше мнението на висшето ръководство на програмата, че “тези неща не са за хората, които са седнали да обядват на празничния ден”. С триста зора интервюто мина в един нощен блок, седмици след това, в 3 без 20 през нощта.От наблюдението какви теми не са желани или направо избягвани, реших да създам този блог, който четете и в момента. Коментирах теми, които бяха табу за мен като журналист в БНР, или пък бяха силно изопачавани. Разбира се, тогава блогът официално се списваше от Йоан Кръстев...
Реалистично за “Идеалист”
Предложението да работя за списание “Идеалист” дойде неочаквано – от познат, който тогава работеше в “Капитал”. Звучеше повече от невероятно, за да е истина - свобода, високи етични норми и никаква намеса на издателя.
Първоначалната идея на главния редактор Йордан Матеев за това какво ще включва и как ще изглежда това ново издание беше доразработена от събрания екип на срещи, който се провеждаха редовно между юни - юли и август 2008 г в офиса на фирмата на издателя Стефан Гамизов.
Проведеното обучение през целия септември в офиса на списанието действително беше нечувано за българските ширини.
Нещата започнаха да се замъгляват при започването на същинската работа. Из офиса започнаха да витаят недомлъвки и подозрения кой точно седи зад този проект и какво точно цели с него.
До новината, че заплануваният и бленуван първи брой няма да излезе на хартия на първи ноември...Така започна публикуването на малкото разработено и предвидено на блога на изданието. Съжалявам, че до днес никой, освен екипа, не видя дори и на pdf формат първия брой на неизлязлото списание.
Големите ми въпросителни и дискомфорт обаче бяха предизвикани от още няколко различни събития и факти. Въпреки че вярвам в общата идея на списанието – правото на свободен и информиран човешки избор, единственият ми проблем беше, че в България от либералните идеи и приватизацията, например, се възползват и се възползваха конкретни хора и интереси, но обикновеният човек е немислимо и най-вече невъзможно да започне дори и малък собствен бизнес. Той винаги е обречен да живее в мизерията и да работи за друг... В началото на свободната инициатива пречеха мутрите с бухалките, сега ГОЛЕМИТЕ са превзели целия пазар.
Както и да е, обратно към списанието - в последствие, зам.-главният редактор така започна да се бърка и пренаписва текстове, че понякога не можех да позная, че оригиналът е излязъл от мен. След няколко скандала и осъзнаването, че от това няма смисъл написах молбата си за напускане. Вече не виждах и голяма разлика в стила на свободата от всичко най-лошо в БНР.
И до ден днешен, както и всички мой колеги от списанието, си чакаме последната заплата, хонорарите, неизплатената отпуска, а те и като не напуснали доброволно – обезщетенията за прекратяване на трудовите договори...
Четейки през изминалата седмица за какво всъщност е ставало въпрос се чувствам толкова омърсен, че “издателят” Гамизов* ни е забъркал в някакво списание, което явно никога не е искал да издаде, с идеята да си постига някакви твърде скрити цели. Можеше да си събере повече от лесно екип от хора, които биха му изпълнявали всяка поръчка, а не да се цели някакво качество. Нямало е нужда и да ни баламосва за големите си, възвишени идеи. Почти година по-късно излиза, че списанието е закрито след като издателят е постигнал своите си цели.Кратката ми лична поука от всичко разказано е, че явно живеем в пост-комунистически миш-маш с много неизвестни и добре скрити кукловоди...
Така уж живеем свободно, но без свободата и без знанието, че всъщност я нямаме и не разполагаме с нея.
P.S. Исках да напиша и още много неща, но стана твърде дълго...
Тайната ми надежда е, че това четиво ще предизвика поне някакъв диалог за състоянието на медиите и тяхната свобода, и собственост...Защото без независими и свободни журналисти...няма и информиран избор.
*Моето мнение за Гамизов - тук.
