Престъпленията на другарите / The crimes of the comrades

Въпрос(към "Атака") за 100 000

Блога не е умрял, скъпи читатели, колкото и малко да сте останали :P Eто сега го съживявам и то с един много интересен въпрос:

Защо на test123.ataka.bg е качена долната картинка? "Атака" ли тества нещо или тях ги тестват?

Мъртвите не трябва да се превръщат в статистика

Според статистиката при атентата в "Св. Неделя" загиват над 200 души и са ранените над 500. В "Един завет" дори са публикувани голяма част от имената на убитите и ранените. Но си мисля, че имената и цифрите вече не говорят нищо на никого. Затова ето една история.

Виждам се в скромна селска стая. Край прозореца до вратата с превързан крак седи командирът на втора дружина майор Михайлов...

Пълно мълчание цари. Един лекар влиза и се спира пред майор Михайлов.

— Остави мене, докторе, виж тези двамата, тежко ранените — и посочва към нас.

В какъв полк попаднах! Всред какви хора! Ето и сега, когато пиша, макар десет години вече да е в гроба, виждам майор Михайлов като жив пред себе си.

16 април 1925. „Св. Неделя” е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара отвън, сме застанали същият, вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1 полк и аз.

— Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.
— Няма да можем, господин полковник, а и да успеем, няма да можем
да излезем.
— Хайде бе, само за пет минути.
Отвръщам, че е вече време да тръгнем за дома на Делчо Илчев (също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя). Илчев живееше срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.
— Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли — настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.
И наистина, как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение!
Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. „Клементина”.
— Чакайте — извика полковникът о. з. и тръгна с другите двама към мен.
Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!

— Остави мене, докторе, виж тези двамата — тежко ранените...

Полковник Спиридон Михайлов, 24-ти по ред в списъка на убитите офицери. Полковник Михайлов може би щеше да направи нещо хубаво ако беше останал жив. Нещо, от което съвременниците му пък и ние може би щяхме да имаме полза. Може би, но няма как да знаем. А колко още Спиро Михайловци е имало сред убитите? А какво можеха да постигнат те?

* Снимката е от блога на Павел Николов.

Пенсионерски истории

1-ва история(по истински случай)

Отива малко внуче на гости при баба си и още през първия ден вижда как възрастните правят нещо на електромера. Оказва се, че слагат "моста".

"Мост" - медна пластина, с чиято помощ токът "заобикаля" електромера т.е. слагане на моста = кражба на ток.

Идва електриджията и пита:
- Мойто момче къде са вашите?
- А-а-а, слагат моста.
Шок и ужас. Добре че "вашите" са първи приятели с електриджията иначе "беема изгореле".

2-ра история(по истински случай)

Хората на eON са усетили, че в квартала всички крадат ток и идват, за да откачат старите електромери и да сложат външни.
- Закачи ли тока? - пита синът.
- Да - отговаря бабата.
- Бушоните зави ли?
- Да - отговаря бабата.

Пристигат електриджиите, но ужас - бабата е забравила моста при бушоните. Добре, че електриджиите се правят на ударени, защото иначе "цел живот немаше да се отплатим".

3-та история(100% реална и достоверна)

София, 5 часа сутринта, вали дъжд, пътниците от влака Бургас-София са пристигнали и чакат автобуса. Двама от чакащите започват разговор.
- Ей, младеж разпъвай, плажния чадър, че ни наваля. На море беше, а? Къде? Приморско? Не е лошо. Аз бех до Синеморец. Като се пенсионирах си взех апартаментче там и всяко лято си ходя по неколко пъти. Хубаво е апартаментчето, точно до морето. Тая нова година и синът беше там с приятели и всички го харесаха. Почти съм го изплатил, остават ми още няколко месеца. Не бе, не го изплащам само с пенсията. Работа като поддръжка в един хотел и взимам добри пари, а като ми свърши смяната, по 4 дена почивам и имам време да ходя до Синеморец. Що ходя с влак ли? Бензина 2 лева, бе братче. Много скъпо излиза. А с влака имам намаление - за 8 лева отивам и се връщам.

Анализ

Първите две истории говорят, че част от пенсионерите в България не могат да си плащат сметките за електричество, а липсата на конкуренция в доставките на ток прави, така че няма кой да им предложи по-ниски цени(браво на гениалните български правителства от 1991 до сега). Поради тази причина мостовете ще бъдат на мода още дълго време.

Третата история не е нищо особено. Поредният пенсионер, който работи и след пенсия и трябва да го поздравим за това. Но винаги, когато БСП или някой друг започне говори за отнетите привилегии на пенсионерите, аз се сещам точно за него, пенсионерът с апартамент в Синеморец, който ползва намаленията в БДЖ, защото бензинът е много скъп. Дали трябва да плащаме и за неговия билет?

Призракът

Призракът

(Йордан Йовков)

Той, старият ветеран, се изгуби...

Но вчера аз го видях...

Разбира се, в това няма нищо чудно, нищо необикновено. Видях един войник. Но един войник не от днес, а такъв, какъвто беше във войната. Аз гледах него — стария ветеран. Боже мой, та това беше той, същият той! По средата на улицата той вървеше приведен, наметнат със сивия си шинел, изцапан и измачкан, като че току-що бе излязъл от окопа. И същото загоряло бронзово лице, покрито с гъста брада. Същият твърд, уверен поглед и мудна, стремителна походка. Единият ръкав свободно се развяваше. Може би едната ръка липсвашe...

Той беше с цървулите, мокри, кални. Като други ранени, той не гледаше минувачите, не търсеше състрадание в очите им. Той гледаше замислен пред себе си. Не просеше, не искаше нищо, апатичен и чужд на всичко...

Той не гледаше никого, но сам събираше всички погледи. И защо душата потръпва, пронизана от внезапната болка на забравена рана? Защо идеше от тоя човек леденият поразяваш, лъх от едно видение, от един призрак? Насреща, по гладкия паваж, идеха натруфени дами, идеха спокойно пушещи мъже, идеха офицери, пригладени и чисти, със сини, пришити в петелките ленти. Но защо разговорът се прекъсва, защо усмивките изчезват и широко разкритите очи не могат да се откъснат от тая странна фигура?...

Аз гледах след него. Струваше мe се, че той все така мълчеливо продължава да върви. Ще върви още много, ще трябва да стигне тъжните полета на Тракия, Одрин, Еркене, Чаталджа, да стигне оная велика гробница, където падат вечери на тъмна скръб и болезнена носталгия. Може би той е един от тия безбройни сенки, които безутешни и скръбни бродят там. Може би той е дошел оттам, чакат го там. Дошел за ласката на родния край или за жесток, мълчелив укор на гузни съвести. И отиваше си разочарован и безнадежден. Или, може би, съзрял сред суровия егоизъм младия, надежден кълн на бъдащето, той си отива доволен, отнасящ за себе си и за другите тая малка утеха, която ще даде сила да се чака търпеливо, да бъде по-малка скръбта за родния край и по-малко да тежи надгробната пръст на чуждата земя.

Аз ходих дълго и тоя странен и поразителен призрак на скорошното минало все още стоеше пред мене. Нима няма да се появи пак някога? По-ясно от всеки друг път аз разбрах, че дори много легенди не са само наивно творчество, а едно тъмно упование, една неугасваща вяра сред мрака на голяма скръб. Аз си спомних старата приказка за крал Артура и рицарите от кръглата маса. Те стоят скрити в незнайно убежище, стоят безмълвни и строги. Но в душите им като жив, тлеещ огън гори тая вяра, която им дава търпението да не чувствуват вървежа и на вековете. Сложили ръце върху тежките си мечове, те безмълвно чакат. Чакат уречения час...

Напук на миналото старите войници са все още тук. Не всичко е загубено.

В тия наш'те телевизии само кретени ли работят?

След атентата на летище Домодедово веднага се намериха телевизии, които да пуснат първите попаднали им кадри с убити и ранени хора. Breaking news? Ексклузивни кадри? Чиста проба идиотщина!

В Кърджали се случва трагедия. Едно момче е заподозряно в убийството на майка си и на по-малкия си брат, но заподозрян не е същото като виновен. Тази дребна подробност обаче не попречи телевизиите да разпространят снимката на момчето и дори да поразсъждават какво го е подтикнало - нали уж си невинен до доказване на противното... Тук не е ли нарушен етичният кодекс на българските медии? И да е нарушен - все тая. Така или иначе този кодекс никой го няма за нищо.

Изглежда ми остават само готварските предавания и Discovery... Ризотото и двамата луди с митовете поне са забавни и не ме нервират.

ЗА паметник на турските султани в София

Мисля, всички са наясно, че т.нар. турско робство не е било толкова ужасно, за колкото се опитват да ни го представят. Определение прослойки от българското обществото са си живеели много добре. Толкова добре, че, след като поживели малко в свободна България, взело да им дожалява за "старото време". Самите турски правителства също имат заслуги към българския народ. Да не забравяме, че именно турските власти построяват много железопътни линии и пътища, които от своя страна осигуряват работни места за населението. Българите са можели да правят бизнес на територията на цялата империя, а властите са защитавали и тях и стоката им от разбойници...

Османската империя е управлявала българските земи 482 години - повече, от който и да е друг период в българската история. Не заслужават ли османците един паметник, с който да почетем заслугите им? Все пак това е част от българската народна памет.

Какво? Заслугите на османците бледнеят в сравнение със злодействата им? Османците унищожили цвета на българския народ? Османците смазали църквата? Османците прекъснали естественото развитие на българската държава, култура и т.н? Османците се разправили жестоко с всички, несъгласни с политиката им? Османците ни отдалечили от Европа?...

Съветската армия също пък я какъв хубав и голям паметник има в центъра на София. Ако за съветите може, трябва да може и за османците. Другото е лицемерие.

Чичкото с шмайзера върху паметника пази работниците и селяните, които така или иначе са вързани и няма къде да ходят.
Автор: Неизвестен