В напечатаните през 1927 г. спомени на най-даровития от гръцките князе Никола - „Моите петдесет години" - са предадени впечатленията от срещата му с царя в Солун в 1912 г. със следующите думи: „През време на обяда и след него цар Фердинанд ни учуди със своята разговорчивост, духовитост, рядко умение, както и със забележителните у него: образованост и исторически познания."В публикуваните през 1913 г. „Спомени" от бившия английски дипломатически представител в София и посланик в Петроград Джон Бъканан той казва, че княз Фердинанд е много интересна и сложна личност, която притежава най-разнообразни таланти. Въпреки всички очаквания той се проявил като умен и опитен водител на твърде неустойчивата балканска държава. „За своя бърз културен напредък България дължи в значителна степен на неговите инициативи и предвидливост." Но независимо от тези негови заслуги, князът не притежава онези специални качества, които предизвикват народния ентусиазъм и затова той никога не се радвал на обичта на своите поданици. „Външния блясък и царската помпозност, с които обичаше да се окръжава не се харесваха на добродушния и демократичен български народ." Като отрицателни страни на характера на бившия цар Бъканан изтъкваше още: неговото щестлавие, любовта му към театралните ефекти и интриги и извънредната му увереност в умението да надхитри всички.
През септември 1928 г. в тържествено заседание на французката академия на науките беше провъзгласен за неин член бившият французки дипломатически представител в София и посланик в Петроград. В отговорната си приветствена реч членът на академията, тогава министър на правосъдието Барту, засягайки дейността на палеолога в София казал, според в. „Тан" следующите думи, които, очевидно, съдържат известно отражение от френското следвоенно мръщение към българите: „Българите са груб и работлив народ - упорит, войнствен и мстителен. Това са вълци, би казал един ден княз Фердинанд, който не ги обича, но който знае какво може да очаква за своя византийски сън от тяхната гордост и от тяхната храброст. Няма в Европа, даже и в Германия, владетел като него, който е турял в служба на своята болна амбиция една по-пресметната студенина, едно по-двусмислено вероломство и едно по-извратено коварство. Този изроден Бурбон не е в същност освен един сарайски азиатец: Той се е измамил и в трон, и във времето. Но каква личност! Вие сте го отбелязали, господине, с неизличими черти. Ако тези черти съдържат едно безчестие, грешката не е в модела, който през пет години наблюдавахте и откривахте неговите постъпки, тайните му замисли и онзи макиавелизъм, който трябваше да го заведе към държавна измяна, срама на която не могат да изкупят никакви разкайвания." Бившият италиански министър, граф Сфорца, казва, че цар Фердинанд бил „Премного гъвкав и през целия си живот грешеше поради един излишък на евтин макиавелизъм."*
В публикуваните спомени „Последните години от живота на Стоилова"**, има следующите интересни редове: „Като пет-годишен министър, Стоилов, със своя прозорлив ум и чисто, благородно сърце, беше изучил основателно и достойнствата и слабостите на Фердинанда; той бе най-компетентен да знае до къде може да отиде в своите страсти нашия княз...; както мнозина от държавните мъже в България, тъй и Стоилов свърши живота си с дълбокото убеждение, че княз Фердинанд е по природа скрит и крайно егоистичен... не един път той ми казваше: „със своя импулсивен и отмъстителен характер, княз Фердинанд ще хвърли България в някоя страшна пропаст, от която мъчно ще излезе цяла". „Стамболов публично заяви, че ако има нещо за което най-много да се разкайва, то било довежданието в България на княз Фердинанд Кобургготски. Греков в интимни разговори правеше нелесни алюзии за характера му. А Начевич, старият астрофил, не можеше да намери думи, с които да укори княз Фердинанда. За другите дейци няма какво и да се говори; те всички са били зле третирани и зле настроени против него."
Има високопоставени държавни деятели, които са играли съдбоносни роли за историята на своите народи, и макар че за осветление на техните личности и държавническа деятелност да е натрупана голяма всесветска литература, но техните души и досега са останали неотгатнати. Със своите положителни и отрицателни качества, със своите душевни противоречия и парадокси, фаталният за България цар Фердинанд, остава за нас и досега, до известна степен, една загадка. Няма съмнение, че и най-малкият принос за осветление на неговата загадъчна личност, би бил ценен материал за историографа на неговото тридесетгодишно царствувание. От непосредствения ми контакт с цар Фердинанд в продължение на много години - през които съм се наслаждавал от благоуханието на неговите рози и съм изпитвал и острилата на техните бодли - аз съм записал много характеристични в това отношение факти.
*В.„Ню-Йорк Хералд Трибюн" от 9-ий ноемврий 1930 г.
**М.Ив.Маджаров - „Демократически преглед", книга № 13 от 15-ий януарий 1928г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар